Началото на теорията за катарзиза се слага в античността от Аристотел. Неговото призведение „За поетичното изкуство” се явява ключово за формирането й. Тя не е неизменен и застинал пергамент, а се променя и моделира в течение на вековете. Емблематичен в този смисъл е тесктът на Гьоте „Бележка към Аристотеловата поетика” (1827г.), който премества акцента от въздействието на трагедията, който слага Лесинг в „Хамбургска драматургия” („очистване на страстите”) към творчеството („омиротворяваща завършеност”). По-късно теорията на Брехт за епическият театър се връща към тълкуването на Лесинг върху Аристотеловота поетика. Брех обаче настоява за отказ от катарзиса, тъй като той се основава на чувствата и засяга отделния човек. Той заменя катарзиса с отчуждение и въвежда критически разказвач.

Терминът „катарзис” ("очистване") е употребен за първи път от Аристотел през IV век пр. Н.е. в определението за трагедията, което дава в своята „Поетика”: „Трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства.” От него Гьоте извлича определението за катарзиса като умиротворяваща завършеност, която се изисква от всяка драма и поетическо произведвние.

Но лошото разбиране на Аристотел е причина за погрешни изводи и интерпретации на неговата „Поетика” и определението на трагедията, които идват и от погрешния превод, и от грешното тълкуване на текста. Това счита Лесинг в „Хамбургска драматургия” (1767-1768). Така, например, за трагическата страст вместо „състрадание и страх”, преводачите са използвали думите „състрадение и ужас”. А това е сериознен проблем, тъй като тези понятия са главни за разбирането на Аристотел. За да преведат страха като ужас, това значи, че те не са разбрали, че страхът, за който Аристотел говори е страх не породен от нещастието на друг човек, а страх за самите нас, който произтича от сходството ни със страдащотото лице и който заедно със състраданието има очистваща функция.

Аристотел казва: „Не трябва да се показват нито добродетелни хора като преминаващи от щастие към нещастие (защото това буди не страх и състрадание, а отвръщение), нито порочни като преминаващи от нещастие към щастие, защото това е висша степен на нетрагично....” Хората, които трябва да изобразява трагедията е необходимо да са нито лоши, нито добри, а такива, които да са подобни на нас.

Страхът, който поражда драматическото произведение и за който пише Аристотел е страх, че нещастията, които виждаме да сполитат героя, може да се случат на нас самите. Този страх е състрадание, отправено към самите нас или за наш близък. Където не може да се открие такъв страх няма и състрадание.

Според Лесинг Аристотел разглежда състраданието само като основоващо се на състрадателните трепети свързани със самите нас. Чувствата извън нас самите, приличащи на състраданието, всъщност са филантропия. Нещастието на един злодей не може да предизвика състрадание и страх, той може да предизвика само филантропия, породена от това, че и злодеят все пак е човек и от мисълта, че и той има своите положителни страни. Заслужава състрадание всичко онова, пред което бихме изпитали страх, ако то предстоеше на самите нас.

Аристотел счита, че за да се постигне състрадание е необходимо момента на нещастието да не е отдавна случил се или предстоящ, защото такива моменти не могат да предизвикат такива чувства на състрадание, както случващите се в настоящия момент.

Преминаването към нещастие трябва да става според Аритотел не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка. Тази грешка трява да е по отношение на близки за героя хора. Например, грешки като тези на Едип и Отело. Едип не знае и убива баща си и се оженва за майка си. Отело не знае и убива Дездемона. Защото: „Ако враг убие враг, няма никакво състрадание нито в постъпката, нито в замисъла – освен чувството, свързано със самото страдание... Когато обаче страданията стават сред близки лица – например, ако брат убива, възнамерява да убие или извършва друго подобно деяние срещу брат, син – срещу баща, майка – срещу син или син – срещу майка, - тия случаи трябва да се търсят.” (Аристотел „За поетичното изкуство”).

Не е възможно изобразяваните лица да будят или само нашия страх, или само нашето състрадание – те будят състраданието ни чрез страх. Лесинг е сигурен, че Аристотел е бил убеден, че всичко, което буди у нас страх, непременно ще събуди и нашето състрадание, щом като видим, че то заплашва или вече е улучило други хора.

Състраданието и страха са средства, които са нужни на трагедията, според тълкуването на Лесинг, за да постигне тя своята цел.

За Гьоте целта на трагедията е постигане на катарзиса, примерението, което се достига най-ясно чрез човешко жертвоприношение, какъвто е случая при Авраам и Армагемнон. Жертвоприношението за трагедията е разрешението, което за комедията е бракът. „Никой не иска да умира, всеки иска да се жени и в това се крие полушеговитата, полусериозна разлика межди трагедията и комедията в израелитската естетика”.

За Лесинг е важен начинът, по който се предизвикава състрадатие и страх и на точно кои чувства предизвква очистване трагедията и как става това очистване. „Очистването на трагедията от нашите страх и състрадание става, чрез превръщането им в добродетелни способности”, смята той и по този начин се очертава разликата в техните гледни точки за катарзиса.

За Гьоте трагедията не може да има подобно очистващо действие. Катарзисът разбира като „умиротворяваща завършеност.” Само религията и философията водят до нравствено усъвършенстване, а изкуствата могат да предизвикат нравествено пробуждане само случайно. Това, което изкуствата биха могли да постигнат е известно смекчаване на грубите нрави. Гьоте счита, че трагедиите не уравновесяват духа, а внасят само безпокойство.

За Лесинг тълкуването на Аристотел от другите философи е не само различно, но и невярно. Различните тълтуватели считат, че трагедията трябва да очисти от страстите, изобразявани в трагедията. Т.е. според тях, счита Лесинг, ако героят поради любопитство или гняв, или любов или честолюбие изпадне в нещастие, то трагедията трябва да ни очисти от тези чувства – любов, честолюбие, любопитство. Но Аристотел не е има изобщо предвид това. Той казва: „на тези и подобни”. Под това трябва да разбираме състрадението и страхът, породени от трагедията, имащи за цел очистването от страховете и състраданиията ни.

Но Гьоте се съмнява дълбоко в това. За него е непонятно как Аристотел, който се занимава със структурата на трагедията, би имал предвид далечното въздействие, което трагедията би могла да има върху зрителите. Според Гьоте задачата на трагедията е да уталожи и примири страстите.

Лесинг пише: „Щом трагедията се свърши, нашето състрадание се прекратява и от всички почувствани трепети у нас не остава нищо друго освен вероятният страх, който сме извлакли за самите себи си от оная злочестина, към която сме изпитвали състрадание. Този страх ние отнасяме със себе си..” Ще направя малко отклонение да цитирам Дидро, който има подобно становище като Лесинг и който в „За драматическата поезия” пише: „Партерът в театъра е единственото място, където се сместват сълзите на добросетерния човек и злодея. Там злодия се гневи срещу несправедливости, които сам би извършил, чувства мъката, която сам би причинил, негодува срещу човека, носещ собствения му характер. Но впечатлението е получено. То остава у нас въпреки самите нас и злодият излиза от ложата си по-малко склонен да върши зло, отколкото ако беше хокан от някой суров и строг оратор”.

Гьоте, напротив, казва: „ако поетът осъществи своята задача, ако завърже значителен възел и след това му даде достойна развръзка същотото ще се предизвика и в душата на зрителя; объркаността ще обърка и него, развръзката ще го освободи от напрежението, но вкъши той не ще се прибере не по-добър, отколкот е бил: по-скоро, стига да е достатъчно аскетично наблюдателен, той сам ще се учуди на себе си, че се е върнал от тетъра все такъв лекомислещ или упорит, (...) какъвто е излязал от къщи.” Т.е Гъоте е на противното становище – след като трагедията свърши нищо не се промена.

Лесинг си задава въпроса: Защо ходим на театър днес? - За разлика от гърците и римляните хората ходят на театър, според Лесин, не за да изпитат необикновени чувства, а от мода, скука, от желание да бъдат в обществото, „от ламнеж да позапаме другите и те да позапат нас.” Причината за това е липсата на състрадание, липсата на силни възприятия. Страх и състрадание трудно се постига чрез добри декори, просторна сцена, а съвременната драматуртия се надява предимна на това, посочва Лесинг, цитирайки Волтер. И в същото време припомня Аристотел, според който „възможно е страхът и състраданието да бъдат пораждат от зрително възприятие, но възможно е да бъдат резултат и на самия състав на събитията, което има предимство и е присъщо за по-добрия творец”. Съвременната драматургия е лоша, защата не се предържа към основните наставления на Аристотел, които й се виждат твърде строги и тя които интерпретира погрешно.

Относно структурата на трагедията Гьоте я вижда като обект, над който поетът трябва да работи, за да създаде привлекателно, заслужаващо да се види и чуе произведение. А Лесинг се заема да постулира начина, по който според Аристотел, се постига добра трагедия:

• Трагедията трябва да възбужда състрадание и страх. – Грешка на съвременниците (той дава пример с Корней) – че се опитват да минават или без състрадание, или без страх, както се случи. Аристотел казва, че „зрелища, които изобразявт не страшното, а само чудноватото, нямат нищо общо с трагедията”.
• Трагедията трябва да буди състрадание и страх чрез едно и също лице (Корней не счита това са необходимо).
• Чрез състраданието и страха, които възбужда трагедията, трябва да бъдат очистени нашето състрадание и нашия страх и това, което спада към тях. – Корней погрешно вярва, трагедията трябва да събуди нашето състрадание, за да събуди нашия страх.
• В трагедията не трябва нито един съвсем добър мъж да става нещастен без каквато и да е вина от негова страна, защото това е ужасно и поради това е нетрагическо. – Грешката на Корней – смесва същността на ужасното, счита че то би произлязло от недоволството на публиката къв причинителя на нещастието, а не че такова нещастие е ужасно само по себе си. Ужасна е мисълта, че може да имат хора, които да бъдат нещастни, без да имат каквато и да била вина за това.
• Герой на трагедията не може да бъде един напълно порочен човек, тъй като неговото нещасние не може да буди нито състрадание, нито страх. Според заключението на Гьоте убийството на злодей води само до физически катарзис. В случая с напълно невинен човек – катарзис е невъзможен, защото съдбата или човешката намеса биха били обременени с вината за една прекалено тежка несправедливост.
• Аристотел изисква характерите на трагическите лица да бъдат добри, благородни, което се постига чрез взимането на благородни решения.. Аристотел счита, че благородството е възможна от всеки разред лица. „И жената бива благородна, и робът, казва той, макар че може би първата е по-ниско, а вторият – изобщо нищожно същество”.