|
неделя, 21 януари 2007 |
 Сонетът е исторически устойчив жанр. Първомайсторът му е Джакомо да Лентино, който през 1230 г издава сборник с 25 сонета. Джакомо да Лентино е бил съветник на краля на Неапол, Фредерик II, който е бил покровител на изкуствата и порочния и развратен живот в Неапол. Джакомо да Лентино в стоите сонети използва реторически похвати. По-късно тази реторика изчезва и е заменена с метафора. Сонетът е схващан като средство за убеждаване - най-често в искреността на чувствата. Сонетът е разпространен през Ренесанса като едно от задължителните умения на придворния.
Сонетът се счита като наследник на провансанската песен. Тя представлява дълго стихотворение без строг алгоритъм на броя на строфите, но вътрешно е било разделено на две части. Външната форма много е приличала на сонета.
Формата на английския сонет е модифицирана от Томас Уайът. Той пише през първата половина на 16 век по заповед на Хенри VIII. Пише в следната структура: 12-стишие плюс финално двустишие. Всички Шекспирови сонети са такива като изключение от това правило е 126-тия сонет, който е от 12 стиха. Сонетите на Шекспир внасят чернокосата дама и това е отклонение тъй като до тогава сонетната дама е руса (Петрарка - името на първия поет, който е писал за русата дама Лаура). При Шекспир сонета достига и гъвкавост, той е интегриран в част от други произведения - ако се вгледате по-внимателно в диалозите на Ромео и Жулиета ще видите, че те си говорят чрез сонети.
През XVII век в Германия сонетът е в своя разцвет. Там се запазва формата, но стихотворението не се мисли като сонет. В българската литература също се среща сонетната форма в много стихотворения, които не се мислят като сонети (например "Елегии" на Димчо Дебелянов).
Преглеждания: 2190 | Печат | Е-мейл
Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
