Дървесината на черницата е много здрава, а сърцевината на дървото образува жълтокафяво ядро. Сладкият сок на плодовете, съдържащи освен голямо количество захари, но и витамин С, привлича пчелите и това благоприятства пчеларството. Сварените плодове могат да се използват като лекарство против болки в кърлото и заболявания на сърцето и храносмилателната система. Установето е, че по-висококачествена коприна се получава от буби, хранени с бяла черница.
Йохан Кристоф Фридрих фон Шилер е роден на 10 ноември 1759 г. в Марбах. Учи право и медицина и след зъвършването си става военен лекар. От 1783 г. работи като библиотекар. Запознава се Гьоте през 1788 г. В края на същата година получава място като преподавател по история и философия в Йена.
През 1799 г. в Ваймар, се среща с Гьоте, който го убеждава да започне отново да пише за театъра. Двамата основават Ваймарския театър, който бързо се утвърждава. Шилер получава благородническа титла през 1802г. Умира три години по-късно, на 45 годишна възраст, от туберкулоза.
През 1795-1796г. Шилер написва и публикува на части своято студия „Върху наивната и сантименталната поезия”, която според Исак Паси по блясък на идеите не отстъпва на най-силните му художествени произведения. Първата публикация на студиата е в сп. „Хори”, бр. 11 и 12, 1795г и бр. 1, 1796г.
Във „Върху наивната и сантименталната поезия” се усеща живата връзка с живота на изкуството, а това се дължи до известна степен на влиянието на Гьоте, с когото Шилер води кореспондинция от 1794г., който успява да доближи Шилер до земното и природосъобразното. В същото време във „Върху наивната и сантименталната поезия” са запазва връзката с Кантовата философия.
Студията започва с размишления за природата. Природата е свободно битие, съществуването на нещата чрез самите себе си, живот според собствени и неизменни закони. Удоволствието от природата, което се постига чрез идея, а не чрез непосредствено съзерцаване е морално, а не естетическо. Това морално удоволствие не е съобразено с красотата на формите, а с идеала. Влечението не е към формите, камък, мъх, птица, а към идеята, която те носят: съществуването чрез собствени закони. Природните елементи са това, което сме били и което сме длъжни да станем отново: пророда. Културата е длъжна да върне човека отново към прородата.
Интересът към природата е идея. Чувствителността, проявена от действието на природата смирява. Изпадаме в умиление, не защото гледаме от висотата на някакво достигнато състояние, а защото изпитваме тъга, към невинноста, към идеала. От противоречието между съждението на разума и съждението на разсъдака произлиза смесеното чувство.
За наивното се изискна природата да надвие на изкуството. Има два случая на наивното, при които има право природата, а не изкуството:
1. Наивно на изненадата – личността трябва да е морално способна да се отрече от природата. Има недостатък на съзнание. Наивното на изненадата подобава на човека, когато не е вече чиста и невинна природа. То е воля, която не е в съгласие с реда в природата. От наивното на изненадата се изпитва морално задоволство.
2. Наивно на състоянието – личността не е наивна физически, но въздейства върху нас като такава. При наивното в състоянието изпитваме наслада не само от моралното задоволство, а и от моралния предмет. Приписваме на един човек наивно състояние на съзнанието, когато в съжденията си за нещата не обръща внимание на изкуствените отношения между тях. Постъпките на наивното, в което говори здравата природа засрамват действителния свят и сърцето ни признава това, чрез удоволствието, което изпитва от наивната постъпка (детето, което, разбрало за нечия бедност, дава парите на баща си).
Наивността в начина на мислене не е свойство на покварените хора. Тя е характерна за деца и детски мислещи хора. Последните мислят наивно сред най-изкуствените отношения на големия свят и поради собствената си красива човечност забравят, че имат работа с покварен сват и се държат с откровенност, каквато се среща в пастирския и идиличен свят.
Всеки истински гений трябва да е наивен, или той не е гений. Единствено наивността му го прави такъв и онова, което е той в интелектуалната или естетическата област не може да се отрече в моралната. Той се ръководи само от природата на истинкта. Той се легитимира като гений, чрез това че тържествува чрез простота над сложното изкуство. Той не постъпва според познати принципи, а според чувства и божи внушения. Чувствата му са закони на всички времена и за всички поколения. Детският характер, който се намира в произведенията на гения, намира отпечатък и в частния му живот. Той е свенлив, защото природата винаги е такава, но не е благоприличен, защото само покварата е благоприлична. Той е умен, но не е хитър, защото такова може да бъде само изкуството. Той е верен на характера и принципити си, защото природата при всички колебания се връща отново в придишното си положение. Той не е страхлив, защото не познава опасностите по пътя, по който върви.
„От момента, когато започнем да изпитваме бедствията на културата, ние болезнено копнеем да се върнем обратно и в далечната чужбина на изкуството чуваме затрогващия глас на майката.”
Човек трябва да се оплаква от злото в обществото, но не с безсилни сълзи. Той може да направи това: да се грижи сред порочните отношения да постъпва чисто, сред робството – свободно, сред анархията – законосъобразно. Не трябва да го плаши обърквнето извън него, а объркването в него – да се стреми към единство, но да не го заменя с еднообразие и застой в действията си.
Детството е единствената неосакатена природа, затова природата ни връща към детството ни.
С постепенното изчезване на природата от човешкия живот като опит и субект, тя се появява в света на поетите като идея или предмет. Те са или природа, или търсят загубената природа. Оттук произлизат два различни вида поезия: всички поети са или наивни, или сантиментални.( „Поетът е или природа, или ще я търси”) В единият случай имаме наивния поет, в другия – сантименталния.” За наивното се изисква природата да тържествува над изкуството, но не чрез сляпата си сила, а чрез формата си като морална величина, не като наложителна потребност, а като вътрешна необходимост. Наивният поет е изцяло завладян от обекта, той стои зад произведението си, както божеството да произведението си: той е произведението и произведението е той. Наивният поет е природа. Наивните поети не са на мястото си в една изкуствена епоха. Те могат да съществуват само, ако благоприятната съдба ги пази. Критиците ги мразят като нарушители на границите. У древните поети природата силно присъства, те се вълнуват чрез природата, тя се усеща като сетивна истина. Модерните поети се вълневат чрез идеи.
Наивният поет следва самата проста природа и просто чувство и се ограничава само до подражание на действителността; той се отнася към своя предмет по един-единствен начин и няма избор при разработката.
Сантименталното за Шилер не е тържествено на сантиментализма. Сантименталният поет радсъждава върху впечатлението, сантиментални са поетите на рефлекцията, на вътрешния живот. Наивните поети ни вълнуват чрез природата, а сантиметалните чрез идеи. Той винаги има работа с две придстави, които са в конфликт по между си, и с две конфликтни чевства – с действителността и със своята идея за нещо безкрайно; той буди смесено чувство, което е свидетелство за двоен извор.
Тъй като в съзнанието на поета се явяват повече принципи е важно кой от тях ще надделее при разработката и оттук призтичат различията в обработката при сантименталните поети. Важно е дали той ще остане повече при дийствитерността (изображението му тогава ще е сатирично) или при идеала (изображението тогава ще е елегично).
Сантименталната поезия се отличава от наивната по това, че отнася действителното състояние, при което наивната спира, до идеи и прилага идеи в действителността. Затова тя има работа с два обекта – идеал и действителност, между, които са мислими три отношения.
Сантименталната поезия бива: сатирична, елегична, идилична. Шилер прави уговорката в бележка под линия, че ги разглежда като три възможни вида сантиментална поезия и те нямат общо с трите вида стихотворения, известни под тези имена. Той прави тази систематика по начин на чувстване.
САТИРИЧНА – кагато поетът се отдалечава от природата и със съзнание за противоречието между идеал и действителност гледа на действителността като необходим обест на отрицание, което произтича от идеала. На отношението идеал-действителност сатиричният поет гледа откъм действителността. В сатирата действитерността като недостатъчна се противопоставя на идеала като най-висша реалност. Сатиричното е сатирично-патетично (или наказващо) – когато душата на поета е изцяло обзата от чувството за хармония и затова тя страстна негодува срещу моралната извратеност; сериозното изобразяване остава в областта на волята. Важна задача на патетичната сатира е да не накърни поетичната форма, която се състои в свободата и играта. Целта на поета не понася нито наказването, нито шеговито-забавния тон, защото поезията трябва да бъде игра. Наказващата сатира достига поетична свобода като преминава във възвишеното. Патетичната сатира трябва да произлиза от един дух, който е живо проникнат от идеала. Тя произхожда от възвишени души. Сатиричното може да бъде и сатирично-шеговито – когато присмехът, присъщ на красивата душа, издига обекта до естетическото равнище на субекта; сериозното изобразяване оства в областта на разсъдъка. Осмиращата сатира получава поетическо съдържание като обработва предмета с красота. Осмиващата сатира може да се оттаде само на една красива душа, защото само тя може да вложи в предмета на своите изяви съвършен образ на самата себе си; в красивата душа идеалът действа като природа.
ЕЛЕГИЧНА – Елегическият поет противопоставя природата на изкуството и идеала на действителността. Преобладава копнеж към идеала и към природата. На отношението идеал-действителност елегичният поет гледа откъм идеала.
Два вида елегия (акцент върху чувствата): 1. Елегия в тесен смисъл - природата и идеалът са предмет на тъга, изобразени като загубена природа и непостигнат идеал. 2. Елегия в широк смисъл – природа и идеал – предмет на радост, когато се представят като действителни.
Елегията произтича само от събуденото от идеала вдъхновение. Елегическият поет търси природата, но в красотата й, не само в неприятнастта, съгласуването й в идеи или податливостта на употреба. Тъгата на поета никога не трябва да е по външен предмет, а винаги по вътрешен. Дори когато тъгува по загуба в действителността, той трябва първо да я претвори в идеала. Елегическият поет търси природата, но като идея и в съвършенство в каквото тя никога не е съществувала.
ИДИЛИЧНА – поставя си за цел да изобрази човека в състояние на невинност, на хармония и мир със себе си и външния свят. При идиличната поезия идеалът съответства на действителността. Шилер определя идилията като „поетично изображение на идно невинно и щастливо човечество”. Мястото е пренесено отвъд шума на градския живот, преди началото на културата. Цел – да се изобрази човечеството в състояние на невинност – тоест в „хармония и мир с външния свят”. Това невинно състояние се установява само преди началото на културата. „На наивния поет природата е оказала благоволението той да въздейства винаги като неразделно единство, да бъде във всеки момент самостоятелно и завършено цяло и да изобразява човечеството в действителността според пълното му съдържание.” Рефлекцията не участва в наивната поезия, поради това Шилер я нарича „благоволение на природата”.
В края на „Върху наивната и сантименталната поезия” се въвеждат две категории човешки характери – реалисти и идеалисти, които се разглеждат като човешки субстрат на наивното и сантименталното.
Реалистът се определя от необходимостта на разума. Кръгът от знанията и действията му се простира върху всичко, което съществува обусловено; той никога не стига по-далеч, отколкото до обусловени познания и правила, които извлича от отделни опити. Неговите действия и волята не са напълно свободни. Реалистът оценява нещата според това, което струват. По въпроса за вкуса, той се застъпва за удоволствието, по въпроса за морала – за щастието.
Идеалистът извлича от самия себе си и само от разума си своите познания и мотиви. Той черпи всичко от самия себе си и отнася всичко до самия себе си. Идеалистът оценява нещата според достойнството им, той е скаран с щастието, тъй като е пропуснал момента, и със самия себе си, защото онова, което изисква от себе си е нещо безкрайно, а всичко, което върши е ограничено.
Докато реалистът в моралните си постъпки се подчинява на една физическа необходимост, идеалистът може да оценява нещата само ако екзалтира природата си, ако се въодушеви.
Шилер прави заключението, че идеалът за човешката природа е поделен между двамата, но не е достигват напълно нито у единия, нето у другия. Шилер изказва идеята за сливане на наивната и сантименталната поезия, което е в пряка връзка с идеята му за завършен и естетически формиран човек. Сполед него идеалният човек трябва да съедини наивния със сантименталния характер по такъв начин, че всеки да предпази другия от своята крайност – първият ще опази душата от преувеличение, вторият ще я осигури срещу отпускане. „Защото накрай трябва все пак да признаем, че нито наивният, нито сантименталният характер, разгледан сам за себе си, изчерпва изцяло идеала за красива човешка природа, който може да проилезе само от тясното свързване на двата”. Идеалният човек се формира чрез естетическото възпитание, а идеалният поет – чрез сливането на наивното и сантиментарното.
Във „Върху наивната и сантименталната поезия” често се появяват твърдения като, например, че наивните и сантименталните поети зависят от „характера на времето, в което разцъфтяват”, че наивните поети преобладават в древността, докато сантименталните доминират в новото време. Затова през античността са били по-развити изкуствата на наивното, изобразителните изкуства, живопистта и склуптурата, а в новото време са по-развити изкуствата на силата на въображението (особеност на сантименталното) – поезията. Шилер счита, че „философския дух на века и модерното култера изобщо не са благоприятни за поезията”.
(Освен текстa на Шилер са използвани съчининията на Исак Паси, том4)
Изкуство 
Йохан Кристоф Фридрих фон Шилер е роден на 10 ноември 1759 г. в Марбах. Учи право и медицина и след зъвършването си става военен лекар. От 1783 г. работи като библиотекар. Запознава се Гьоте през 1788 г. В края на същата година получава място като преподавател по история и философия в Йена. 
