Дървесината на черницата е много здрава, а сърцевината на дървото образува жълтокафяво ядро. Сладкият сок на плодовете, съдържащи освен голямо количество захари, но и витамин С, привлича пчелите и това благоприятства пчеларството. Сварените плодове могат да се използват като лекарство против болки в кърлото и заболявания на сърцето и храносмилателната система. Установето е, че по-висококачествена коприна се получава от буби, хранени с бяла черница.
Шопенхауер в глава 37 „Към естетиката на поетичното изкуство” дефинира поезията като: „...тя е изкуството чрез думи да се раздвижва способността на въображение”. Поезията както изкуство има за цел да разкрие идеите, степените на обективизация на волята и да ги предаде на слушателя с яснотата, с която ги е възприела душата на поета. Идеите са нагледни по същество. Идеите в поезията, въпреки че представляват само абстрактни понятия, поетът трябва да накара слушателя да ги види в представите си – нещо, което е осъществимо само със собствената фантазия. За да се възбуди фантазията съответните абстрактни понятия трябва да се съчетаят така, че сферите им да се пресичат и никое от тях да не може да запази абстрактното си значение, а на негово място да се появи нагледен представител, съответстващ на замисъла на поета. Поетът съумява да извлече от абстрактното ОБЩО значение на понятията според начина, по който ги свързва.
Като по-особени средства на поезията Шопенхоуер определя римата и ритъма. Чрез тях силата на нашите представи следва равномерно повтарящия се звук и сякаш прегласяме. Ритъмът и римата приковават отчасти вниманието ни, и в същото време създават: „...едно сляпо, предхождащо всяко съждение повторение на чудото, чрез което то добива известна емфатична, независима от всякакви доводи убедителност.” Метриката и римата са за поета плащ, който му позволява да говори така, както иначе не би могъл. За всичко казано той е само наполовина отговорен, за другата половина отговарят метриката и римата. Метриката като чист ритъм е единствено във времето, което е чист наглед a priori и спада към чистата сетивност.
Римата е усещане в слуховия орган и е емпирична сетивност. Силата на римувания стих се дължи на усещането, че изразената в него мисъл е била сякаш предопределена вече в езика, дори че е лежала предварително оформена в него, а поетът е трябвало само да я открие. Благодарение на ритъма и римата, звученето на думата получава известна завършеност и значимост, превръщайки се в един вид музика. Римите са признакът по който може да се познае истинският поет. Те идват по божия воля, „мислите се леят в рими”, казва Шопенхауер, а бездарният поет търси мисли за римите си. Много често когато се сравнят два стиха може да се разбере кой от тях е роден от мисълта и кой от римата. Изкуството се състои в това второто да се скрива, тоест римата. Според Шопенхауер римата по природа е двойна. Действието й се държи на еднократното повторение на същия звук и честото му повтаряне не я усилва. „Следователно, щом една крайна сричка е чула другата еднаква звучаща сричка, действието й е изчерпано. Третото повторение на звука действа като вторична рима, която случайно съвпада с този звук, без да усилва въздействието.”
Материалът, с който поезията си служи има общ характер, следователно и пределите на нейната област са много широки. Тя може да изрази цялата природа, идеите във всички степени, но при изображението на по-виски степени на обективността на волята изобразителното изкуство я превъзхожда. Това е така, защото лишената от познание и чисто животинска природа разкрива в един единствен, добре уловен момент цялата си същност. Човекът, обратно от природата се разкрива постепенно, в поредица от постъпки и затова представлява основна тема на поезията. Елементът на развитие, характерен за поезията, липсва при изобразителното изкуство. Разкриването на идеята е най-високата степен на обективност на волята.
Собственият опит е неизбежно условие за разбирането на поезията, а също и на историята. Историята обаче дава истината в единичното, претижава истината на явлениета, а поезията дава истина в общото и претижава истината на идеята, която не може да се открие в нито едно отделно явление, но която говори от всички тях.
Поетът възприема идеята, същността на човечеството извън всякакви отношения, извън времето, възприема адекватната обективност на нещото само по себе си на най-висока степен. Намерението, с което поетът задвижва въображението ни, е да ни разкрие идеите, да ни покаже какво е животът. Но за да направи това, той трябва да го е разбрал и според това доколко знанието му е дълбоко или повърхностно и произведението му ще бъде добро или лошо.
Най-добрият поет смята себе си за такъв, поради това, че вижда колко повърхностен е бил погледът на другите, колко много неща не са успели да предадат, тъй като не са ги видели. Поетът ни представя винаги само единичното, но това което той иска да узнаем, е идеята (Платоновата). Епикът и драматикът вземат от живота индивидуалното и го описват точно в неговата индивидуалност, но по този начин разкриват цялото човешко битие. Поетът, имайки за задача да изобрази идеята за човечеството, може да я осъществи по два начина. Или изобразеният да е същевременно и изобразявящ – както това се среща в лириката, или онова, което трябва да се изобрази е съвсем различно от изобразяващия. В лириката на истинските поети е отразена душевността на цялото човечество.
Шопенхауер нарича поетът всечовек, всичко, което някога е вълнувало човешкото сърце, всичко, което живее и зрее в човешката гръд. Никой няма право да упреква поета, че е такъв, а не друг, защото „той е огледало на човечеството и довежда до съзнанието му всичко, което то чувства и прави”. Най-чистите образци на песента имат следната същност: субектът на волята (собственото желание) изпълва съзнанието на поета, но винаги като афект, страст, възбудено състояние. Едновременно с това поетът се осъзнава като субект на чистото, безволно познание, чийто покой е контраст на незадоволеното желание. Този контраст е онова, което намира израз в песента и което представлява лиричиското състояние. В това състояние ставаме подластни на чистото познание, но само за миг, защото споменът за нашите лични цели ни откъсва от чистото познание. В песента и лирическото настроение желанието (личният интерес на целите) и чистото съзерцание на предлагащото ни се обкръжение се смесват по удивителен начин. Лирическото състояние представлява нагледното тържеството между субекта на познанието (главата) и субекта на желанието (сърцето) и според Шопенхауер може да бъде наречено чудо. С течение на времето тези два субекта се разделят все повече и субективното чувство се отделя все повече от обективното познание. При детето те са слети, затова то не може да се разграничава при обкръжаващото и се слива с него. У младежа всяко възприятие предизвиква чувство и дори се смесва с тях, той не може да се откъсне от външната страна на нещата и затова той е способен само на лирическа поезия, докато мъжът - на драматическа. Старецът, според Шопенхауер, може да бъде само епик. Според него поезията е характерна за младостта, докато философията - на старостта.
В романа и драмата идеята за човечеството се разкрива с две средства: чрез правилното и дълбоко изобразяване на значителни характери и чрез създаването на значими ситуации, в които те да се проявяват. Значимостта на всяка ситуация трябва да отличава драмата и романа от действителния живот. Липсата на единство в характирите и неправдоподобността на събитията, оскърбява в поезията толкова много, колкото и лошо нарисуваните фигури в живопистта. Докато в лирическата поезия е застъпен субективнит елемент, в драмата – обективният. Между тях се разполага епическата поезия. В нея има известен субектевен елемент и по този начин ние не загубваме напълно от погледа си автора, както това става в драмата. Целта на драмата е въз основата на един пример да ни покаже какви са живота и битието на чавека като към нас може да е обърната както веселата, така и тъжната страна, или преходите им идна в друга.
Като връх на поетическото изкуство Шопенхаер посочва трагедията. Целта й е изображение на страшната страна на живота. Удоволствието, което изпитваме от трагедията, не е свързано с чувството за красиво, а за възвишено, дори представлява най-висшата степен на това чувство. Както при вида на възвишеното в природата се отвръщаме от интереса на волята, за да останем в състояние на чисто съзерцание, така при трагедията се отвръщаме от самата воля за живот. Трагедията показва борбата на волята със самата себе си. Тази борба се проявява в страданията на човечеството, предизвикани отчасти от заблужденията или случайността. Накрая познанието пречистено и усилено от самото страдание, достига у отделния индивид онази точка, където явлението, булото на Майя, повече не го заблуждава. В момента на трагичната катастрофа ни става ясно, че животът е един тежък сън, от който трябва да се събудим. В този смисъл действието на трагедията е аналогично на действието на възвишеното, защото като него и то ни извисява над волята и нейния интерес. „Така в трагедията накрая виждаме, как най-благородните герои се отказват след дълга борба и след страдания завинаги от целите, преследване с такъв плам дотогава, отричат се от всички наслади в живото и накрая от самия живот.” Ужасите представени на сцената показват на зрителя горчивината и суетата на живота и нещожеството на стремежите. Под въздействието на това впечатление зрителят би трябвало да разбере, че по-добре е да откъсне сърцето си от живота, да отвърне волята си от него.
Страхът и състраданието, чието предизвикване е според Аристотел крайната цел на трагедията, Шопенхауер счита, че тъй като не спадат към приятните чувства, не могат да бъдат цел, а само средство. Отвръщането от волята за живот е истинската цел на трагедията. Изискванията за поетическа справедливост се дължат, според Шопенхауер на пълното неразбиране същността на трагедията, дори същността на света. Истинският смисъл на трагедията е дълбокото прозрение, че гироат изкупва, не личните си грехове, а първородният грях, тоест вината за самото битие.
Пътищата, които могат да отведат до характерното за трагедията голамо нещастие, са три. Нещастието може да се дължи на злостта на един характер, какъвто е Яго в „Отело”. Нещастието може да е причинено от заблуждение или случайност. Пример за това са „Едип” и „Ромео и Жулиета”. И накрая нещастието може да се дължи и от позицията на действащите лица едно към друго, на техните отношение, които ги карат да си причиняват голямо зло, без вината да е напълно у едната или у другата страна. Последният вид Шопенхауер определя като най за предпочитане, защото той представя нещастие не по изключение, или стечение на обстоятелства, а произлизащо от постъпките и характера на човека и затова ни засяга много отблизо. „И ако при другите два вида в жестоката съдба и ужасната злост виждаме страшни, но грозящи ни само отдалеко сили, които ние сами бихме могли да избегнем, без да прибягваме до отказа си от нещо, последният вид ни показва онези разрушаващи щастието и живота сили така, че всеки миг пътят им към нас е отворен...”
В противоположността на трагедията – комедията – се открива подкана към непрекъснатото утвърждаване на волята за живот. Естествено комедията, както неизбежно и всяко изобразяване на човешкия живот, трябва да ни показва и страдания, но тя ги изобразява като преходни, превръщаще се в радост. Комедията казва, че животът е добър и преди всичко забавен. Но тя трябва да побърза да спусне завесите в този момент на радост, за да не видим какво става по-нататък. А трагедията по правило свърша така, че да не може да се случи нищо повече. Но, ако се вгледаме в тази смешна страна на живота, казва Шопенхауер, ще видим, че действията на изобразяваните герои не могат да бъдат сами по себе си цел, а точно обратното, те са могли да се осъществят само по погрешни пътища и това, което се представя е нещо, което по-добре да го нямаше.
Преглеждания: 1246 | Печат | Е-мейл
Коментирай първи!
Коментирай
Моля, придържайте се към темата на статията.
Груб език, лични атаки и обиди към когото и да е ще бъдат изтривани
Спам, реклама и коментари, писани на латиница ще бъдат изтривани
При грешка, презаредете браузъра, за да получите нов номер за въвеждане.
Изкуство 
