С присъединяването на България към Европейския съюз все по-актуален става въпросът за мястото на родната литература в корпуса на европейския канон. Дали българската литература принадлежи към групата на т.н „малки литератури”, как се разпространява българската литература, и по-важното какво ще бъде адекватното й бъдещо съществуване? Интернет доставя ли на литературата достатъчно мобилност, за да достигне тя до своите читатели и ценители и, накрая, нужно ли е да възприемаме литературата като търговски продукт, който да има нужда от свое рекламиране и създаване на референтни групи, които да влияят за търсенето на книжното тяло?

Като „малка литература” се възприема литературата, писана на малцинствен език, от малцинство, от културен агломерат, който не е сред елита. Българската национална литература, въпреки че не попада в това определение, видяна сред културният елит на европейската литература, не изглежда изобщо голяма. Марин Бодаков определя българската литература като малка, разпознавайки в нея различни микоромедийни литератури. Като изразители на тази малки литератури през годините той вижда вестниците "Литературен форум", "Култура", "Литературен вестник", "Век 21", "Български писател", "Словото днес". Той ги определя като „самообслужващи авторите на малките литератури”.

Но въпроса за вътрелитературната фрагментарност, едва ли вълнува европейския (а и до известна степен и средностатистическия български) потребител на литература. По-важно е това, че и за единия, и за другия, българските автори, има опасност да останат неизвестни. Тук въпросът съвсем не е в автономността на литературата. Нито трябва да се успокояваме със считането на Бурдийо, че липсата на успех сега е гаранция за такъв в бъдеще. Защото проблемът на родната литература е, че не винаги може и успява книжният й носител да достигне до мястото, където да очаква своя бъдещ оценител. Срещатата на българската книга, пренасяща „чиста литература”, в очакване на „чистата критика” е болезнено застрашена. Книжарниците намират място, според определението на д-р Кръстев, за „тенденциозна литература”. За останалата просто не достигат рафтове или ако се намерят - то те са най-отдалечените от окото. Книжарниците могат да се разглеждат като формиращи друг канон, различен от Университетския. Липсата на място за „чакане” на истински читател, осуетява срещата й и с европейския читател, бил той и обикновен турист-ценител.

Българските издатели са много по-предпазливи от европейските относно рисковете за печат на книги от неизвестни автори. Френското издание на стихосбирката на Пламен Дойнов „Кафепоеми” се реализира от френското издателство „Карактер” и с подкрепата на Френския национален център на книгата. Едно чуждо издателство с по-голяма охота публикува поезия на чужд автор, непознат на френската публика, отколкото българско издателство би се заело с публикацията на автор, познат на българската публика. В склонността си да издават един или друг тип литература, издателствата, подобно на книжарниците, градят канон от друг тип, който се определя по други, пазарни, а не естетически [1] ценностни критерии. По този начин и едните, и другите в даден момент могат да се окажат формиращи анти-канон или псевдоканон.Тук идва място за запитването, нужно ли е българската литература да се рекламира и пред кого? Пред българските издатели, за да я публикуват, пред чуждите издателства, за да разберат за нея и евенуално оценят, за да дочака тази литература поглед върху себе си и в собствената страна? От друга страна българските издателства пестеливо се отнасят и до печатането на канонични чужди автори (напр. Бодлер), заради евентуалният риск от непродаваемост. Накратко, белег на каноничност (в смисъл на набор от произведения и автори, устояващи във времето) в нашите пазарни условия е непубликуването и неоткриваемостта на даден автор. В този случай констатацията на Д. Рихтер в „Какво четем”, че книгите на авторите излизащи от канона не се преиздават, не важи за нашите условия. Защото именно споменатият Бодлер присъства в училищния канон, но вероятността да бъде открит дори в антикварна книжарница е малка.

Рекламата на книжното тяло е важен въпрос, доколкото това тяло бъде разглеждано не само като носещо някакво значение, знание, естетическа ценност, а и като вещ. Защо чрез книгата писателят се среща с аудиторията, за която пише и която е тази, която определя (и споделя) статута му на такъв. Без присъствието на читател, словото на писателя, колкото и гениално да е то, не е нищо повече от мисъл, затворена в себе си. Едва ли Сервантес би бил определян днес за каноничен автор, ако „Дон Кихот” беше останал по някакво стечение на обстоятелствата никому непознат текст.

В България рекламата на книгата не е практика или е практика за. масовата литература, която „храни” издателите. Но книгата е продукт, който в глобалните пазарни взаимоотношения, има нужда да бъде представен. Един от начините за реклама на книгата може да бъде използването на референтни групи. Това е група, която влияе на оценката, желанията и поведението на даден индивид. Вид референтна група оформиха 29-тима български интелектуалци, участвали в кампанията на Министерството на културата „Пиратството ограбва”. Поставени в една подобна кампания, насочена към актуализирането на българската книга, тяхното влияние би било безспорно голямо, тъй като рекламата е убеждаване чрез механизмите на интензификацията, която е в основата на комуникативната стратегия „свидетелствата на известни личности”. Известните хора могат да бъдат оприличени на мана-личността по терминологията на Юнг: ”Мана... означава свръхестествената и непреодолима сила, която излъчват някои индивиди, обекти, действия и събития... Съвременният еквивалент на понятието е харизмата”.

Без съмнение Internet доставя по-лесна възможност за среща на литературата със своите читатели от една или друга националност. Опасността, която съществува при ползването на Internet-публикациите, е че те нерядко са самопубликации. В публикуваните текстове липсва редакторска намеса, липсва авторитетният глас на канона. Internet всъщност може да бъде разглеждан като един неограничен сбор от личностни канони, сформирани според вкусовете, интелектуалните качества и моментни интереси на съставящите ги (като такива канони могат да бъдат разгледани Internet -форумите). Г. Чобанов счита, че: „Интернет-литератулата стимулира кратките жанрове, колажните структури, резките прескоци чрез хипертекста, жанровата вакханлия, авторската неустановимост, ролевоигровата симулация...”

В същото време Internet предлага и качествено присъствие на канонични автори. В сайта на Тексаския университет в Австралия, например, може да бъде открита книгата „Bulgarian Art and Culture" (Българско изкуство и култура”). Книгата сравнява българската литература с американската. А това е твърде любопитен факт в настоящия момент, в който влизането ни в Европа е повод да си зададем по нов начин въпроса: „Къде сме ние в големия западен канон?” Защото, ако има нещо, което ни сближава в американците, то това е нашата външност от този канон. В книгата са представени поети както от българската класика, така и съвременни български поети. Вкючени са имената на Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Елисавета Багряна. Присъстват имената и на Силвия Чолева, Кристин Димитрова, Велизар Николов, Георги Пашов и Георги Господинов. Българската поезия е представена с стихотворения от Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, Милена Иванова, Константин Павлов, Цанко Лалев, Иван Радоев.

Книгата прави опит за сравнение между съвременната българска и американска литература: ”Българската поезия притежава качеството за памет и сънува свещени пространства за себе си. Поезията от САЩ съдържа повече тук и сега, в сравнение с българската поезия. В българската поезия, има чувство на изолация от Европа и останалия свят”.

Това заключение за родната литература изисква въпроси от вида на това, по какъв начин ще влезе нашата поезия в семейството на европейска литература, до колко тя ще бъде разбираема за европейския читател, доколко тя е преведима в други пространства и общности.

Библиография

Бодаков Марин „Литературата след печатния капитализъм”, „Култура” бр. 21 (2371), 03 юни 2005 г.
Бурдийо Пиер „Историческият генезис на чистата естетика”
Доганов, Димитър и Ференц Палфи, Рекламата, каквато е, Принцепс, София
Кръстев д-р Кръстьо „За тенденцията и тенденциозната литература”
Рихтър Дейвид „Какво четем”
Чобанов Георги, „Четенето встрани от апокалипсиса” - Четенето в епоха на медии, компютри и интернет, изд. „Фигура”, 2003г.
www.utexas.edu


[1] Освен критерия за естетическа, художествена ценност (поддържан от Блум) на включваните в канона автори, днес са по-активни културните и социални критерии на книгите, както всъщност може да се види от реализираните „ценни” за издаване произведения. Тяхната реална ценност за канона се разпознава, не от пазарната им цена, а от просветените и ценителите и е реклама или антиреклама за вкуса на издателя.