|
Понятието „символ” включва в себе си много значения: то е и „алегория”, и „знак”. В немския език то се е появило през XVI век, идвайки от латинското "symbolum", което от своя страна идва от старогръцката дума „symbolon”. Гръцката дума обаче, произхожда от „symballein”, което означава „сведение”.
Понятието символ играе голямо значение и в християнството, в обредите и изображенията. На символа е отредено главно място и в психологията на Фройд за обяснениено на несъзнаваното и сънищата.В настоящия текст ще бъдат разгледани теориите на Кант и Хегел за символа и по този начин ще се очертаят определени различия, които двамата влагат в него. Така, например, Кант свързва символа с красивото, като се явява идея за нравствено-доброто и за него символа е аналогия. Хегел, говорейки за символа, го свързва с възвишеното и го разполага вън от определеността.
Кант в §59 в „Критика на способността за съждение” разглежда символичното като една от частите на хипотипозата (изображението). Другата част на изображението е схематично. От тук Кант прави извода, че всички нагледи се поставят под априорни понятия и са или схеми, или символи. Символите, за разлика от схемите, той определя като косвени изображения на понятието. Изобразяването при символа е по аналогия, която се извършва от способността за въображение. То едновременно прилага понятието към предмета на един сетивен наглед, и в същото време – прилага простото правило на рефлекцията върху този наглед към друг предмет, за който първият е само символ. Самият език според Кант е пълен с косвени изображения по аналогия, в които „изразът съдържа не същинската схема на понятието, а само един символ за рефлекцията”. Такива думи според Кант са: основа (опора), произтичане от нещо (вместо следване). Т.е. символът функционира винаги по аналогия на нещо, чрез пренасяне на рефлекцията върху един предмет на нагледа към едно съвършено друго понятие. Символично понятие е идеята за красивото, което е символ на нравствено-доброто и поради тоза причина, според Кант, то се харесва с претенция за съгласие от всички. При красивото духът съзнава облагородяване и извисяване над простата възприемчивост към едно удоволствие от сетивни впечатления и цени стойността на други.
Хегел употребява символа като понятие, бележещо началото на изкуството, то е предизкуство. Той различава символа на художественото изкуство от символичното, което е сама за себе си несамотоятелна външна форма. Като несамостоятелна форма символът присъства в класическата и романтическата художествена форма.
Според Хегел, там където символът се развива в самостоятелно, той има характер на възвишеност, тъй като трябва да стане образ идеята, която не е свободно определена в себе си и по тази причина няма конкретна форма. Идеята превъзхожда своето външно налично битие, тя е вън от определеността представлява възвишеното.
Символът е непосредстеното налично или дадено от нагледа външно съществуване, което трябва да се разбира в широк смисъл. По тази причина, когато се разглежда символът, трябва да се имат предвид две неща. Първото Хегел нарича значение, а второто - израз. „Значението е представа или предмет, безразлично с какво съдържание, изразът е сетивно съществуване или образ от някъкъв вид.”
Ако символът бъде разгледан като знак, то тази връзка, която имат значението и неговият израз е произволна. Той, подобно на Кант, прибягва към пример с езиците, в които една и съща представа е изразена чрез различно звучене. Не е така обаче при изкуството: „...по отношение на изкуството не трябва да вземаме символа в смисъл на едно такава безразличие на значение и означаване на това значение, тъй като изкуството изобщо се състои тъкмо в отношението, сродството и конкретното взаимопроникване на значение и образ”. Символът, казва Хегел, не е просто безразличен знак, а е знак, който в своята външност обхваща в самия себе си съдържанието на представата, която той ни явява. Но в същото време символът не трябва да ни представя самия себе си като предмет, а да представи в себе си качеството на значението, което носи.
За да бъде символът символ, той трябва да бъде не напълно съответстващ на своето значение. Той трябва да съдържа и други определения, напълно независими от общо качество, което той е означавал веднъж. Според Хегел символът е двузначен.
Двузначността на символа довежда Хегел да запитването кое трябва да се взема като символ и кое - не. Това питане отпраща към съмнителността на символа. Съмнителността престава да съществува, тогава когато значението и неговият образ са изрично назовани и е изказано отношението им. Но тогава, казва Хегел, вече нямаме символ в истинския смисъл на думата, а чисто изображение и отношение между изображение и отношение. Получава се сравнение, за което е характерно, че образ и значение не се мислят отделно, а непосредствено свързани. При символа значението не е изразено само за себе си и не е ясно предварително. При символа винаги остава съмнинето дали трябва да се задоволим с даденото или да се насочим съм други представи и мисли. Символичното, за разлика от сравнението, винаги включва още нещо, освен значението, за което дава образ.
Хегел разсъждава върху символичното в митологията, поезията на източните народи и изкуството. Той стига да заключението, че древните народи не са мислили символично, техните представи не са символи сами за себе си, а са представи, дали израз на най-вътрешното и поетичното, което се криело в тях като образи на фантазията. Те не са отделяли общите абстрактни представи от конкретни образи.
Хегел не е съгласен с Шлегел, че във всяко творба трябва да се търси алегория. Той не може да приеме, че в основата на всяко произведение стои едно обща мисъл. Според него разсъдъкът има способността да се втурва бързо към символа и да отделя образа от значението и по този начин да разрушава художествената форма, която не е от значение при символичното обяснение на дадено произведение.
За Хегел е важно да направи обратното – да си отговори доколко символичното може да се тълкува като художествена форма. Той търси да установи художествено отношение на значението към неговия образ и доколко това художествено отношение е символично.
Проявяването на символичното изкуство става по субективен и обективен начин. Субективното проявяване на символичното Хегел свърза с учудването. Защото то се проявява само там, където човекът започва да вижда в нещата нещо общо, биващо в себе си, трайно. Едва с възникването на учудването природните предмети започват да правят впечетление. Липсата на учудване Хегел свърза с притъпеност и безчувственост или с превърщането на предметите и тяхното налично битие в духовно, „самосъзнателно прозрение в тях”. Обективната страна на началото на изкуството е свързана, според Хегел, с религията.
Символочната художесвена творба се стреми да се разложи като символична и да постигне класическото изкуство.
Хегел различава несъзнавана символика, символика на възвишеността и съзнавана символика. Всяко една от тях има отделни характеризиращи я и преминаващи една в друга степени.
При несъзнаваната символика в първата й степен е трудно нейното дефиниране като същински символична и да се направи нейното причисляване към изкуството. Тук имам единство на абсолютното като духовно значение и сетивното битие в природната форма. Втората степен е преходна към същинския символ, който се явява в третатя степен на несъзнавана символика.. При появата на същинския символ се появява и истинското художествено произведение, според Хегел. При същинския символ формите и образите не са сетивно наличните, не съвпадат с наличното битие и не са свързани с фантазията. В третата степен до нагледа като символична форма се довежда породеното от изкуството изображение. То има за цел да представи самото себе си и да прояви едно по-нататъчно общо значение, което да бъде свързано с него и познато в него.
Символиката на възвишеността, според Хегел, се характеризара с „чисто символично фантастичните загатвания, обезобразявания и загатки.” Той различава двойно отношение на нещата – положително и отрицателно.
Цел на символичното изкуство е „беззагадъчната ясното на духа, като изобразява себе си адекватно, като изхожда от самия себе си.” Хегел, счита, че не трябва да пренасяме възвишеното в чисто субективното на душата и нейните идеи на разума, както прави това Кант, а трябва да схващаме възвишеното в съдържанието, което подлежи на изобразяване. „Тук съдържанието е все още изобщо по-ограничено според основното си значение, отколкото в същинския символ, който остава при стремежа към духовното и дава в своите взаимоотношения широк простор на превръщане на духовното в природни образувания и на природното в загатвания на духа.”
Съзнаваната символика различава съотнасяне не в значението и в образа, а в едно „трето субективно нещо”. То „в зависимост от своя субективен наглед намира и в двете тях страни на сходство и в доверието към тях онагледява и пояснява чрез сходния единичен образ значението, което е ясно само за себе си.” Образът и значението започват да се противостоят и не са взаимопроникнати. Отношението, което възниква, Хегел твърди, че не съответства на понятието за красиво.
Символът задава все нови нови смисли. Но той самия не смисъл, без онзи, който влага смисъла в него. От тази гледна точка, възникването на символа е свързано с възвикването на творчеството, той възниква там, където има творчество - било то народно, лично, философско. В този смисъл, символът функционира както красивото, чрез търсенето и откриването на съгласие от всички (според Кант) и както възвишеното, което побира в себе си неограничения брой значения (според Хегел).
Библиография
Кант, И. Критика на способността за съждение, С, 1993
Хегел, Г. В. Естетика, т. 1, Изток-Запад, 2004
Преглеждания: 1769 | Печат | Е-мейл
Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Антропология 
