 Отделни писма и копия от снимки на тази почти забравена поетеса се пазят единствено в къщата-музей на Димитър Димов в София, поради родството й с автора на „Тютюн" и това са единствените налични доказателства за съществуването й, освен стихосбирката й „Снежинки” (1909) и критическите рецепции за нея. В родния град на поетесата – Троян няма музейна сбирка. Няма музейни сбирки и в другите градове, където е живяла, като например град Пловдив, в който Екатерина Ненчева умира през 1920г от туберкулоза, на 34години.
Литературният и дебют е през 1903г. в сп. „Летописи” с псевдонима Велирина, след който следва периода от сп. „Мисъл" (1905) и стихотворенията й от „Снежинки" (1909). Три са мъжките фигури, които влияят както на биографията й, така й на творчеството й. Това са Яворов, Пенчо Славейков, Иван Харизанов.
Стихотворенията на Ненчева, сравнени и с дебюта на Дора Габе „Теменуги" (1908) показват облика на женския субект в лирика им като очакващ, но от друга страна – се откроява различието в лириката на поетесите, което може да бъде фигуративно определено чрез метафората за Персефона. Нагласата на лирическата говорителка на Габе да бъде отзвук на света, която ще бъде откроена по-ясно в следващите й книги, при Екатерина Ненчева е заменена от готовността за жертване в името на религията любов. Докато при Габе едновременното туптене на влюбените сърца, осигурява сливане на съществата в състояние близо до смъртта, но все пак неотделено от живота, то при Ненчева смъртта се оказа възможност за непрекъснато траене на любовната прегръдка. Това е причината тя да свързва смъртта с най-еротичните изживявания на лирическата си героиня, докато за Габе смъртта се оказва винаги край.
Стихосбирката на Ненчева „Снежинки" не представя вариант на отпътуване и напускане на мястото, отредено за чакане, по друг начин освен заедно с любимия образ, независимо дали новото място е земно или отвъдно. Раздялата, съпътстваща любовното чувство е изживявана чрез постоянно завръщане във времето заедно или към призоваване на любимия, докато настоящото е меланхолно време, което не предлага надежди.
Стихотворение от Летописи, бр. 121 5 дек 1903
Първата усмивка
Унесена аз гледах те любовно
А ти... о! ти в спокойствие чаровно
Пленително –невинно се усмихна.
Тоз миг в душа ми бурята утихна.
Божествена усмивка – луч небесен.
Снежинки, 1909
Серенада
Дълбока нощ – луната грей, -
и чезна аз в тъга –
самси така, о знам купней
и той за мен сега....
Ела, безумец, изтръгни
признание, - и с плам
на устните ми прилпни
и пий нектар от там.
Ела, безумец въплати
безумния си блян,
догдето в сладостни мечти
духът ми е пиян.
Но ти не чуеш моя глас,
не чуеш, ах, ела!...
Зефир, донес го тоя час
на своите крила!...
първа публикация в сп. Мисъл, 1905г.
Едни липите сребърни, над нас
склонили спотаено клони,
те чуха думите кои тогаз
сърце ти първи път отрони.
И днес самичка, в тази самота,
покрай липите ли минувам, -
заслушана в техните листа, -
пак твойте първи думи чувам...
Я. Радева
Преглеждания: 1051 | Печат | Е-мейл
Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
На 12 април 1961 година да първи път землянин успя да се „отскубне” от гравитационния „кладенец” на Земята с космически кораб „Восток 1”. Старши-лейтенант Юрий Алексеевеч Гагарин обиколи Земята на височина 302 км. за 108 минути. Той бе първият човек, който видя, че тя наистина и кръгла и наистина покрита предимно с вода. 
