Встъпителна лекция в Колеж дьо Франс, изнесена на 2 декември 1970 г
Фуко започва лекцията си с това, че въобще не желае да взема думата, а би желал тя да го отведе отвъд всяко възможно начало, би желал един безимен глас, да предхожда неговото говорене, на него да не му остане нищо друго освен да следва фразата; би искал вместо да бъде този от когото произтича дискурса, да бъде малка празнота във възможното му разгъване. Вместо това институцията прави началата тържествени и ги обгръща с внимание, показва ги отдалеч и така прави невъзможно желаното изчезване на началото. В лекцията излага хипотеза, свързана с властта: във всяко общество производството на дискурса е едновременно контролирано, подбирано и разпространявано от известен брой процедури, които имат за цел да овладеят силата и опасностите, непредвидимото събитие.
I. Външни процедури за контрол - те действат като изключваши системи и засягат част от дискурса, която намесва властта и желанието. Процедури на изключване.
1.принцип – забраната - забранената реч – не всичко може да се каже, за не всичко може да се говори в кой да е момент, не все може да говори за всичко. Имаме:
а) табу на предмета;
б) ритуал на обстоятелсвата;
в) привилегировано (изключително) право на говорешия субект.
Тези три вида забрани се преплитат и образуват сложна, непрекъснато изменяща се система. Системата на забраната е най-стегната в областта на сексуалността и политиката. Привидно дискурсът е нещо съвсем незначително, но забраните, които го засягат разкриват неговата връзка с желанието и властта. Дискурсът не е само онова, което разкрива (или скрива) желанието; той е също обект на желанието.
2.принцип на изключване – разделяне и отхвърляне – отделянето на лудостта.
противопоставяне разум-лудост . Още от Средновековието лудият е онзи, чийто дискурс не може да се разпространява подобно на другите: случва се речта му да се смята за несъществуваща и не излязла въобще на бял свят. Столетия наред думата в Европа или не е била чувана въобще, или е била изслушвана като истинно слово. Чрез думите е ставало разделянето – по думите са откривали лудостта на лудия, но никога не са ги слушали. Чак в края на XVIII век се проявава интерес към това, което лудите казват. Вниманието днес към речна на лудия и вниманието, към това което самите ние казваме, не означава, че разделението е отпаднало. То действа по други начини, чрез нови институции и не със същите резултати. Слушането на лудия от лекаря се осъществява винаги в поддържането на цензура.
3. принцип на изключване - волята за истина
- противопоставянето истинно-грешно – разделянето между истинно и грешно не е нито произволно, нито изменяемо, нито институционално, нито насилствено.
Разделянето е исторически образувано. Още при гръцките поети от VI век истинният дискурс, когото уважават и от когото се боят, защото властва – товd е дискурса на онзи, който има право според предписан ритуал. Дискурсът, който предрича бъдещето и не само казва какво ще се случи, но допринася за неговото осъществяване, носи в себе си съпричастността на хората и се преплита със съдбата. По-късно най-висша истина е не в онова, което е дискурсът, нито в онова което прави, а в онова което казва: истината от ритуализирането действие на означаването, се е изместила към самото означаемо, т.е. към смисъла, формата, обекта. Около времето на Платон се разделят истинен и грешен дискурс, и това е ново разделение, защото истинният дискурс не е понеме цененото и желаното и вече не е свързан с упражняването на властта. Това разделение на истина и неистина е дало форма на нашата воля за знание, която изхожда от наблюдаеми и измерими обекти. Големите научни открития могат да се разглеждат като последица на волята на знание, но и като последица от волята за истина. волята за истина – е едновременно подсилена и ръководена от огромна съвкупност от практики като педагогика, системата на книгите, издаването, библиотеките, книжовните общества, лабораториите. Тя е управлявана и от начина, по който знанието действа в дадено общество, където то е ценено, разпространявано, разпределяно и предписвано. Към волята за истина се свеждат останалите две системи за разделяне.
II. Вътрешни процедури, защото дискурсите упражняват собствения си контрол; те действат като класифициращи, разпределящи принципи, които трябва да овладеят друго измерение на дискурса събитието и случайността.
Коментарът – Фуко изхожда от предположението, че няма общества без основополагащи повествования, които са разказвани, повтаряни и изменяни. Неща, казани веднъж и запазени, защото се подозира, че в тях се съдържа тайна или богатство. В обществото съществува неравностойност между дискурсите
а) тези, които се произнасян във всекиднивтата употреба на общуване, отминават със самото си произнасяне, и
б) другите – които са в основата си са известен брой речеви действия, които ги поемат, говорят за тях, отвъд формулирането им са казани, казват се и ще се казват. Това са религиозните и юридически текстове, тези, които наричаме „литератерни” и научните текстове.
Това, което най-общо наричаме коментар, отклонението между първоначалния текст и последвалия го има две роли. От една страна, той позволява да се изграждат нови дискурси: превъзмогване на първоначалния текст, премълчаването на същностите, които се преписват на теста, му дава възможност да бъде отворен към говора. От друга страна – коментарът има за цел независимо от използваните техники да каже най-сетне онова, което тихомълком е било изречено там долу. Трябва да каже за първи път това, което вече е било казано и което въпреки всичко не е било казано.
Авторът – под автор Фуко разбира не говорещия индивид, а принцип за групиране на дискурса, единство и източник на значенията им, огнище на последователността им. Този принцип не действа на всякъде и постоянно: около нас съществуват много дискурси, без смисъла им или ефикасността им да зависят от автор, комуто да бъдат принадени: ежедневни и мигновено изличени думи, укази или договори, които се нуждаят от подписи, а не от автори. В областите, където авторът е условие – литература, философия, наука – се вижда добре, че авторът не играе винаги една и съща роля; в порядъка на научния дискурс авторът е безусловно необходим през Средновековието, защото е индекс за истинност. Авторът предава на съжденията критерии за истиност. След XVIII век тази функция непрекъснато запада и служи само да се даде име на дадена теорема или признак. В замяна на порядъкът на литературния дискурс след тази епоха засилва функцията на автора: повестите, поемите, драмите, разпространявани след Средновековието сега са питани откъде идват, кой ги е писал.
Комент
Организирането на дисциплините – се противопоставя на принципа на коментара и този на автора. На автора – защото дадена дисциплина се определя чрез областта на обектите, съвкупността от методи, корпуса от считане за истински съждения, играта от правила и определения, техники и инструменти: всичко това създава освоеобразна анонимна система на разположение на всеки, който иска или може да си послужи с нея, без смисълът и валидността да са свързани с нейния създател.
Принципът на дисциплината противостои също и на коментара: в дадена дисциплина е заложена необходимото за създаване на нови изказвания. За да съществува дисциплината трябва да има възможност за безкрайно формулиране на нови съждения. Дисциплината не е сбор от всичко истинно, което може да се каже за нещо. Дисциплината се изгражда не само от истините, но и от грешките, които имат положителни функции и често имат неотделима от тази на истините роля. За да бъде едно съждение част от дадена дисциплина то трябва да отговаря на определени условия и да се впише в определен теоретичен хоризонт. То трябва да изпълни сложни и тежки изисквания, да бъде в „истинното”. Мендел, откривателят на наследствеността, казва истината, но не е бил в „истинното” на биологическия дискурс на своето време, което не е оформяло понятията по правилата на Мендел. За да могат твърденията на Мендел на проникнат в „истинното” е необходимо промяна в скалата. Дисциплината е контролиращ принцип за провежднане на дискурса. Тя определя границите на играта чрез тъждественост с формата на постоянно осъвременяване на правилата. III. Процедури, позволяващи контролирането на дискурсите. Тук се включват определяне на правила за употреба на дискурса, за да не могат всички индивиди да имат достъп до дискурсите.
1. Говорещите субекти – никой няма да получи достъп до порядъка на дискурса, ако не отговаря на определени изисквания или ако няма нужната клалификация. Всички области на дискурса не са еднакво открити и достъпни; някои са строго забранени, докато други изглеждат почти изцяло предоставени без предварителни ограничения.
2. Ритуалът - определя клалификацията, която трябва да имат индивидите, за да говорят. Той определя жестовете, държанието, обстоятелствата и цялата съвкупност от знаци, които трябва да придружават дискурса. Религиозните, юридическите и политическите дискурси не могат да бъдат отделени от употребата на този ритуал, определащ особеностите и ролите на говорещите субекти.
По-различно е функционирането на т.н. от Фуко „дискурсивни общества”, чийто носители които разпространяват дискурса в затворено общество според строги правила и без носителите му да бъдат ощетени от това разпределение т.е. техният броят е ограничен и се разпространява само между тях. В „дискурсивното общество” има загатка и тайна, която бива пазена, разкривана и предавана в затворената система. В съвременното общество по такъв начин функционира издателската система, актът на писане и образът на писателя. Различието на писателя от всеки друг говорещ субект, асиметрията между творчество и използвана езикова система, също формите на предаване на медицинския дискурс, научните и технически тайни – всичко това е свързано според Фуко с „дискурсивното общество”.
На него противостоят „доктрините” – те се стремят да се разпростряняват навсякъде и даже чрез утвърждаване на единствен и уеднаквен дискурс, който всички индивиди определят като свой. Доктриалното присъствие поставя под въпрос говорещия субект изхождайки от изказването. Когато говорещия субект формулира едно или повече неприемливи изказвания се включват процедурите на изключване и отхвърляне. Доктрината свързва индивидите с известен тип изказване и им забранява всички други изказвания. Доктрината упражнява двойно подчинение: говорещите субекти на дискурсите и дискурсите на възможната група на говорещите индивиди.
Западната мисъл бди за това дискурса да заема възможно най-малко място между мисълта и нейното изказване. Тя е отстранила реалността от дискурса на философската мисъл.
Това отстраняване може да бъде видяво в следните теми:
Темата за основополагащия субект – това е субект, който трябва да оживи направо с намеренията си празните форми на езика; той минава през плътността или пасивността на празните неща и интуитивно схваща вложения в тях смисъл. В отношението си към смисъла основополагащия субект разполага със знаци, белези, следи, букви. Но за да ги изяви, не е нужно да мине през своеобразната инстанция на дискурса.
На темата за основополагащия субект се противопоставя темата за изначалния опит. Тя предполага, че в основата на опита има значения, които го откриват изначално за първичното му разпространение. Така изначалната ни сроденост със света полага за нас възможността да говорим за него, да го посочваме и назоваваме, да го познаваме във формата на истината.
Темата за универсалната медитация е също начин да се премахне реалността на дискурса. Дискурса става отбясък на раждащата се раждащата се пред очите ни истина, всичко може да стане дискурс щом всичко може да се каже. Това е възможно, защотото всички изявили и разменили смисъла си неща могат да влязат безмълвно вътре в съзнанието за себе си.
Тези теми имат следните методически принципи:
1. Принцип на преобръщането – там където традицията открива източника на дисурсите, в автора, дисциплината, волята за истина – трябва да разпознаем разделянето и разреждането на дискурса.
2.Принцип на дисконтинуета – от който следва, че дискурсите трябва да бъдет разглеждани като дисконтинуитетни практики, които се преплитат и понякога отблъскват, а също пренебрегват и изключват.
3.Принцип на специфичността – трябва да се схваща дискурса като насилие, което упражняваме над нещата или поне като практика, която им налагаме; и в тази практика събитията на дискурса намират правилността си.
4.Принцип на екстериорността – изхождайки от самия дискурс, от неговото възникване и правилност, да се насочим към външните условия за възможността му за съществуване, което предизвиква тази произволна серия от събития и определя техния предел.
Фуко различава две съвкупности от анализи:
1. Критическа” съвкупност – където е приложен принципа на преобръщане
2. „Генеалогическа” съвкупност – която прилага три други принципа: как са се образували дискурсивните системи; каква е специфичната форма на всяка от тях; какви са условията за нейното възникване, развитие, промяна.
Критическата съвкупност се отнася да принципите на изключване, тя включва разглеждане на разделението лудост и разум, забраните в езика, засягащи сексуалността, разделянето на истинен от грешен дискурс.
Генеалогическата съвкупност от анализи засяга действителното възникване на дискурсите в рамките на контрола. Критиката анализира процесите на разреждане, но и на повторно групиране, уеднаквяване на дискурсите;
Преглеждания: 1085 | Печат | Е-мейл
Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
