Що е предмет на изкуството? Ако действителността въздействаше непосредствено върху нашите сетива и нашето съзнание, ако можехме да се съобщаваме направо с нещата и със себе си, струва ми се, изкуството щеше да бъде, или, по-добре казано, всички ние щяхме да бъдем художници: душата ни тогаз непрестанно щеше да трепти в съзвучие с природата. Нашите очи, подпомагани от паметта, щяха да откъсват от пространството, да определят във времето неподражавани картини. Нашият поглед пътьом щеше да долавя изваяни в живия мрамор на човешкото тяло късове от статуи толкоз хубави, колкото са хубави статуите на древните ваятели. Ние бихме слушали да пее в глъбините на нашата душа като някаква музика, понякога весела, по-често тъжна, но винаги оригинална – непрекъснатата мелодия на нашия вътрешен живот. Всичко това е около нас, всичко това е у нас и при все туй нищо от това не схващаме ясно. Между природата и нас, що казвам? – между и нас и нашето собствено съзнание се постила було, плътно за обикновените хора, тънко почти прозрачно за художника и поета. Коя фея е изтъкала това було? Дали за добро или за зло? Трябва да се живее, а животът изисква да схващаме нещата в отношенията им към нашите нужди. Животът е дейност. Да се живее, ще рече да се възприема от предмети само полезното впечатление, та да може отсетне по съответния начин да им се реагира; другите впечатления или само смътно да стигат да нас. Гледам и ми се струва, че виждам; слушам и ми се струва, че чувам; изучавам се и мисля, че чета в глъбините на сърцето си. А всъщност, аз виждам и чувам от външния свят само онова, което ми е нужно да зная, което ми е нужно да върша аз забелязвам от себе си само онова, което лежи на повърхината, което участва в моя активен живот. И тъй, моите сетива и моето съзнание ми оставят само една опростяване от действителния свят, пригодно за моите практически цели. В представата, която те ми явяват за нещата и за самия мене, безполезните различия за човека се премълчават, полезните сродства се подчертават, така пътищата, по които ми предстои да действувам са за мене от по-рано набелязани. По същите тия пътища цялото човечество е минало преди мене. Нещата тука наредени и подредени спроти ползата, която мога да извлека от тях. И когато гледам, аз виждам много по-скоро именно подразделение, отколкото баграта и формата.

...

С една дума, ние не виждаме самите неща, а се задоволяваме повечето пъти да препрочитаме само надписите, залепени върху тях. И тоя стремеж у нас, произлязал от нуждата, се е още повече засилил под влияние на езика. Защото всички думи (като се изключат собствените имена) означават родове. Думата отбелязва само най-общото, най-обикновеното в нещата – техният изтъркан изглед се промъква между тях и нас: тя би ни закрила истинската форма на нещата, ако тая форма не би затулена вече от нуждите, създаващи самата дума. Ала не само външните предмети, но и нашите собствени душевни състояния не стигат до нашето съзнание в техния оригинален вид.

...

Ала, от време на време, поради недоглеждане, природата създава души по-малко привързани към живота. Не говоря за онова искано, резонирано, систематично отчуждаване от живота, което е дело за размисъл и философия. Говоря за онази естествена незаинтересованост, присъща на устройството на сетивата или съзнанието и която намира свой израз в особения начин, по който индивидът гледа, слуша, мисли. Ако тая незаинтересуваност беше пълна, ако душата не беше свързана с действието чрез никое от своите възприятия, ние щяхме да имаме пред себе си един художник, какъвто светът никога още не е виждал. Неговата душа би възприемала както формата, багрите и звуковете от материални свят, тъй и най-тънките движения на душевния живот, тя би възприемала всички неща в тяхната самобитна и непосредствена чистота. – Но толкова много не може да се иска от природата; дори за ония от нас, които създава художници, тя случайно повдига булото и то от една единствена страна. В една само насока тя забравя здраво да привърже сетивото о нужда и тъй като всяка насока отговаря за туй, което наричаме сетиво, то чрез едно от тия сетива, и само чрез това, художникът обикновено бива призван да служи на изкуството. Оттука произлизат и първоначалните различия между изкуството, оттука също тъй произлизат различията в склонностите. Едни от художниците се придържат о багри и форми и защото обичат баграта заради самата багра, формата заради самата форма, защото ги възприемат за тях самите, а не за себе си, те проникват чрез формите и багрите във вътрешния живот на нещата. И тоя живот на нещата те, тия художници, постепенно вливат в нашето възприемане; така за миг поне те освобождават и нас, обикновените хора, от предубежденията за форма и багра, които пречат на погледа ни да схване действителността. По тоя начин те достигат върховната цел на изкуството: отключват ни реалния свят. – Други художници повече се приближават и вглеждат в себе си. Под хилядите външни движения, които една чувство извиква, под изтърканата обща за всички думи, която прикрива дадено душевно настроение, те търсят самото чувство, чистото и просто душевно настроение. И за да ни застават да извършим същото усилие над себе си, те намират средства да ни покажат нещо от онова, което са видели ритмичния наниз от думи, които, съгласувани задружно, придобиват някакъв нов, оригинален смисъл, тия художници ни казват или по-право внушават неща, които езикът е безсилен да изрази. – Трети проникват още по-дълбоко. Под тия наши радости и скърби , които все пак донякъде поне могат да се изразят с думи, тия художници долавят неща, които нямат нищо общо с човешката реч, известни ритмични трепети на живота и дишането, по-вътрешни у човека, от вътрешните негови чувства – ритмични трепети, които са самия закон на живота, различен у всеки индивид, закон за неговите падения и подеми, за неговата вяра и разочарование. Те довеждат до нас тая вътрешна мелодия и ни заставят и нас самите да се вслушаме в нея, да й се отдадем несетно по този начин те заставят и нас самите да раздвижим в душите си нещо, което е чакало удобна минута да почне да трепти. – Така изкуството, било то живопис, скулптура, поезия или музика, няма друг предмет и друго назначение, освен да отстрани полезните за практическия живот символи, приети условно и общо от всички схващания, всичко, което закрива от нашия поглед действителността, за да ни постави лице с лице срещу самата нея. И тъй разпрата между идеализъм и реализъм в изкуството се дължи прочие на едно недоразумение. Защото от една страна изкуството безсъмнено е отредено да доведе човека до едно по-непосредствено вглеждане в действителността. Но, от друга страна, чистота на възприемането предполага едно скъсване с полезните условности, една особено съсредоточена и вродена заинтересованост на сетивните органи или съзнанието, най-сетне – известна нематериалност на живота, която всякога се е наричала идеализъм. И тъй, като си не играем с думите можем да кажем, че винаги реализмът е в творението, когато идеализмът е в душата – и че единствено чрез силата на идеалността може да се дойде в контакт с действителността.

Превод: Р. Тодорова,
сп. Златорог, г. 1, 1920 г., с. 681
текстът се представя с незначителни съкращения.

Коментирай (1)

Коментирай

Моля, придържайте се към темата на статията. Груб език, лични атаки и обиди към когото и да е ще бъдат изтривани Спам, реклама и коментари, писани на латиница ще бъдат изтривани При грешка, презаредете браузъра, за да получите нов номер за въвеждане.
Име:
E-mail
Заглавие:
Коментар:
Номер за въвеждане:*

Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2