 На 9 юли се навършват 158 г. от рождението на Вазов. Представянето му е излишно дори е за "лошите ученици". Възхвалявано или охулвано, според търсенията на "младите", времето, "социалистичиския реализъм" или настоящия глобализъм, името му никога не е било забравяно или премълчавано, а напротив винаги е имало повод да бъде обговаряно. Дали заради един от най-новите поводи за дебат, като например стихотворението "Аз съм българче", или по друга причина, името Вазов е всеприсъстващо. То е безпорен факт за нашето самосъзнание и определение.
Затова вместо фотография на поета, ви представяме снимката на сребърната лира с венец и позалатена панделка, която Вазов е получил от юбилейния комитет за първия си юбилей през 1895 г. В момента тя се пази в музея на Вазов в София, който е открит на 28 ноември 1926 г. и е бил "управляван" 20 години от първия си уредник, писателят Елин Пелин.
Предложеният по-долу текст е публкуван през 1914 г. в Сп. "Златорог", г. 1.
К. КНАУЕР. Иван Вазов
За България той е повече от поет и затова не само като такъв може да се гледа на него, а също и не само литературния критик би могъл да говори за него. За онези, които смятат, че призванието на поета е да твори само красота, туй може да бжъде недостатък, но онези, които зад жълтокласата нива виждат труда, радостта и утехата на селенина, и за които един подвиг на героя е не само велик жест на една възвишена душа, а евангелие за поколенията, ще разберат великата цена да бъдеш „повече от поет".
Само познавачът и народьт биха могли да ценят литературното
дело на писателя правилно. Съвършени писатели са ония, които могат да се нравят и на двамата. Вазовъе раснал през едно време, когато у нас е нямало познавач и затова той остана верен на народа и работи за него. Това е една от най-резките отделителни линии между него и „младите". Той ни учи обаче и на друго —когато говоримъ за Вазова, тряба да се освободим ог гледището на познавача, който за него е чуждъ, и да се помъчимъ да гледаме на него през очилата на оня, който го е напътетвувал и ценил. Ще повторя: Вазовъ не е съвършен и затова той не може да се нрави и на двамата, но у него има много и много съвършенство и това е дважъ по-ценно, защото той го е достигнал въпреки и без да го ще критикът му. Оня, който се опита до гледа на него другояче ще го намери безсъмнено лош, но ще извърши голем грех.
Спомнете си за първите песнички, които сте научили в училището, спомнете си, когато за прьв пъть сте декламирали "Епопея на забравените", спомнете си за войниците, които пеят "Край Сливница", спомнете си най-сетне за деда си, който е плакал при четенето на „Чичовци" и си е спомнял за „едно време" и вие ще разберете как и само как може да се цени и оценява Вазов.
За мнозина той принадлежи само за едно определено време и работите му са хроника, най-много летописи на тази епоха. Ето един другъ съществен въпрос за оценяването на Впзова. Ако работите му са само летописи, той действително принадлежи само на известно време. Отговорът е и да и не. Работите му безсъмнено са летописи (в тях нищо от живота на България не е останало невъзпроизведено), но такива, които надрасват времето си. Това са летописи не на факта, а на духът, на българския дух — и те са дотолкова вечни, доколкото е вечен самия дух. Вазов вечно ще е наш, защото в неговите творения не сме само такива, каквито сме били, а такива каквито сме и каквито каквито ще бъдем. У него от българина има онова, без което той не е българин. Кебето, чеширите или фракът, който носят героите му са временното.
Когато го сравнявам с некой от по-младите — ще взема запример Елин Пелин, при по-внимателно вглеждане, веднага личи голямата разлика. У Вазова човекът е представен повече като българин, у Елин Пелин — българинът е представен повече като човек. Единият нито другият обаче не забравят ни българина, ни човека.
Дохаждам до най-големия му грех. Грех не против принципите на искуството, а против себе и българския народ. Той пожела да се нрави не само на народа, а на публиката, тълпата ...
Вазовъ излазя дванадесет пъти на сцената. Той отне на българина най-хубавия роман и го даде на Ючбунар за няколко „бис"! Ще кажат: нима това не е същият народ? Не, не и не Народът, който цени Вазоза беше ученикът, когато декламираше „Епопея на забравените", а не когато реве колкото му гласа държи: „Повторът!", народът е войникът, когато с цвете на пушката марширува и пее неговите песни, а не когато тропа с ботушите си. Когато говоря за неговите грешки питам се: омисъл ли е това, или безпомощность — ще кажа самоизлъгване и невъзможность да се справи ...
♦
Той бе единственият на своето време, който имаш сме лост да се вдьлбочи в всекидневното и силата на духът да създаде от него нещо голямо. Той често върве в разрез с другите, но всекога за добро. През дни на лъжа той говори за истината, през времена на суета, той издигна глас за опомняне, когато зацаруваше унилост, той вливаше надежда и вяра в душите. По каквито пътища и да сме вървели, в беди и в радости, при добро и зло, той все е бил с нас, с нас, с утеха с сълзи на очи или с усмивка на устни.
Юли 1914 год.
Преглеждания: 319 | Печат | Е-мейл
Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
Децата, кърмени от майките си умират по-рядко от внезапна смърт, придобиват по-добър имунитет, растат по-добре, предразположени са по-малко към затлъстяване, когато пораснат. Може би не е случайност, че имат по-добро зрение.
