Йордан Маринополски е български критик, роден на 7 май 1874 г. Учи история и философия в Лайпциг (1895-1897 г.) заедно с П. П. Славейков. В София завършва славянска филология през 1910 г. и работи като гимназиален учител. Сътрудник е на периодичния печат (“Мисъл”).

Публикуваната тук статия е от 1905 г., отпечатана е в сп. "Мисъл". Тя е показателна за нагласата на тогавашната критика към творчеството на Елин Пелин. За разлика от пълното отричане на разказите му обаче, както прави това в текстовете си д-р Кръстев, статията на Маринополски отбелязва някои характерни за поетиката на Елин Пелин черти: хумора и липсата на психологическо задълбочаване на характерите. Тези са и характеристиките, които могат да осигурят следващ успех на Елин Пелин, предрича автора. Критикът отбелязва като недостатък на сборника "Разкази": “несъответствието между сюжет и обработка, съдържание и език, настроение и слог”.

Други съчинения на Йордан Маринополски са “Българската литература подир Освобождението” (1898 г.), “Огледайте се!” (хуморески, 1898 г.), “Критици” (1910 г.), “Прояснени небосклони” (кн. 1, спомени и признания, 1922 г.), “Към младите” (кн. 2, 1924 г.).

РАЗКАЗИ ОТ ЕЛИН ПЕЛИН

Който следи новата българска литература знае, че у нас се подвизават паралелно два вида писатели. Едни, като Вазова, Алека и Михайловски, които изобразяват живота и интелигенцията, и други, като Веселина, А. Страшимирова, П. Ю. Тодорова и Яворова, които рисуват простата маса на народа, а преимущественно селската среда. Туй явление става особено интересно, като се забележи, че писателите от първата група ни дават сполучливи произведения, само когато рисуват отрицателните качества на героите си, когато осмиват нравите на интелигенцията, — когато бичуват. Между писателите от втората група пък няма нито един сатирик. У тях се забелязва тъкмо обратното: те са силни, когато споделят радостите и скърбите на простия народ. Макар да са малко сантиментални, макар понякога да идеализират, техните произведения са сполучливи израз на всичко онова, което размъща и бистри живота на селянина.

С какво може да се обясни туй раздвоение в литературата ни? Защо образованите българи се осмиват, а за простия народ се разказва с такава симпатия?

Кой знае! Може би нашата интелигенция е гангренясалата част на народното тяло, може би тя отравя народния ни организъм. Може би здравото в живота на народа вирее изключително в село...

Може и да не е така. Може би голяма част от интелигенцията ни понася тежко мъченичество, но още не се е родил такъв силен талант, който правдиво да изрази неясните стремежи, лутанията на тая интелигенция.

Така или инак, неоспорим е фактът, че дори най-добрите наши писатели не сполучват да открият нещо добро и хубаво в живота на образованите българи. Когато пък почти в всички селски разкази намираме хора симпатични, без да се чувствува пресилеяност в рисуване характерите, без да се губи оня дьх на реалност, който сраства литературата с живота.

Явете по-крупнн произведения на литературата ни от изтеклата година — романът „Среща" от А. Страшимиров и „Разкази"-те на Елин Пелин — са красноречиво доказателство на изказаната мисъл. Романът на Страшимирова описва живота на интелигенцията. В него се говори за любов, за борба с потисниците на народа, за лутания из тъмното на обществения ни живот... Но всичко това е изобразено тъй объркано, че прави впечатление на кошмар. Едвали, ще пожелае някой у нас подробно да разглежда туй досадно произведение.

Толкова по-приятно впечатление правят селските разкази на Елин Пелин. За някои от тези разкази искам да поговоря на това място, и то само за техните сюжети, — за онзи живот, който рисуват те, без да се спирам върху техните художествени недостатъци."

Елин Пелин, който обича дълбоко селската маса, става отзив на болките на нашия селянин и разказва главно за селяшките неволи. Подобно е съдържанието на разказите: “Вдовец”, “Престъпление”, “На браздата”, “Бездомник”, “Лудата”, “Напаст божия”.

Селянинът тегли преди всичко от сиромашия. Крайненецът Бонйо е принуден да оре нивата с слабата си крава. Сивушка е кротко и послушно животно, тя се мъчи да работи, тегли ралото заедно със здравия вол, но силите я напущат и тя пада полумъртва сред нивата. Тая беда замайва Боня; той сяда до кравата, взема на коляно главата и, милва я, целува я по челото. „Не прави така, миличка, съжали ме, слушай!" И, почти вдетинен, той разправя на кравата надеждата си, утешава я като родна сестра. Но кравата не може да се мръдне. Тогава Бонйо захваща да я плаши: „Стани, миличка, стани, че мечката е в гората!" А подир малко, престорен на мечка, захваща да реве страшно: „Бау!.. Ауу!.." Не помага й това. Слисаният бедняк не знае как да си помогне вече, той захваща да се кръсти и да плаче над умирающето животно.

Селянинът тегли и от съприкосновение с шумния град — туй чудовище, което изсмуква живителните сокове от изпусталялата снага на народа. Илиица имала добра, срамежлива и хубава дъщеря, която дала за слугиня в града. Страшното чудовище погълнало хубавата мома... тя загубила свян и доброта, и тръгнала по срамен път. Тоя удар разколебава вярата на Илиица в божията правда. Сред църква, във време на служба, когато свещеникът държи проповед за покаяние, съкрушената жена не стърпява и като луда се провиква: „Отче, ами защо Бог не пази от грехове?" Свещеникът се старае да свехти лудата с помощта на честния кръст и на молитвата. Но нещастната не вярва вече в нищо и още по-безумно реве: „Няма правда, няма Бог! Чувате ли? Царьт трябва да се разцари, владиката да се развладичи, попът да се разпопи!"

Но народът би бил жалък, ако най-запазената му част — селянията — играеше само пасивна, страдателна роля, ако селянинът се оставяше тъй покорно да го гази злото. Елин Пелин е изобразил някои страни от живота на селянина, които свидетелствуват, че селяшката натура не се ломи лесно, че селянинът уме да си помогне. Разказиге: Андрешко, Хитрец, Задушница, Край воденицата и др. изобразяват именно деятелни натури.

Умният Андрешко кара за в село съдебния пристав. Между карацуря и пристава се води един разговор, който е истинско състезание между

чиновницигб и просгите синове на народа.

„ — Ди-и, ди-и, господа! извика Андрешко и завъртя камшика. — Ти господа ги наричаш, а ? По-добре, наричай ги братя, забележи сърдито приставът.

— Ще се разсърдят, господин приставе! Ще ги докача на чест, ако им не кажа господа... Те са същи господа. Службата им

е чиновнишка — на часове. Сутрин стават; в толкози и толкози часа ги поим; после ги впрягаме, влизат, речи го, в канцеларията, там теглят до вечерта. Вечеря в толкози и толкози часа, пият вода, „прочетат вестника" и — сън... Живот чиновнишки."

Приставът гълчи за селяните, че станали хитри, че лъжали властта, че продавали на гражданите развалено масло ...

„Станахте пияници, развалихте се — ще станете неспособни данъкоплатци

и ще съсипете държавата... Ще пострадат отечествените интереси!.. Ах, защо не съм цар, та два деня само да ви управлявам, както аз зная! Ангели, ангели ще ви направя!

— Е, господин приставе, отвръща Андрешко, Господ направил света

и пресметнал, че на жените брада не трябва и не им дал... Смятал, че на магарето

му трябват дълги уши и му ги дал..."

В такъв смисъл се води целия разговор. Андрешко узнава, че приставът отива по изпълнение на дело, т. е. „за да изгори душицата

никому"; той го завлича в едно блато, разпряга (уж без да ще) конете, оставя пристава в каруцата, а сам отива в село да предупреди заинтересувания селянин, когото приставът се канел „да стегне."

Намира средство да смекчи бедата си и овдовелият Станчо Полякът. На Задушница, сред гробищата, наред с жените, той раздава жито за покойната си съпруга и слуша да го окайват роднини, че се окъсал, че подивял. Станчо захваща един сърдечен разговор за хала си с вдовицата Стоилка, като не забравя сегиз-тогиз да черпи събеседницата си с ракия, а и сам да надига нейното палурче.

„Предумват ме да се оженя, — каза Станчо. — Е, па ти се ожени! — Добре, ама знам ли! Първо и първо, коя ще ме вземе мен— с четири деца ? Па и стар съм вече, грозен. — Ти не си стар, току... Па не си и много грозен, макар да си такъв сух и чер".

Станчо надига още еднаж-дваж палурчето и най-сетне добива кураж да попита:

„—Знаеш ли що? Да те поискам, взела ли би ме?.. Да съберем неволите си и децата си, па Боже помози!"

Стоилка иска да пококетничи, но разбира тутакси, че това не мяза на нейните години, и съвсем открито отвръща:

„Какво ще правя? Самичка мога ли? Ако не при теб, при друг щеше да е". И се сговарят да идат вечерта при попа.

Останалите по-хубави разкази са невинни селски истории, от които вее примирение и отрада.

Душата на умрелия простодушен селянин, мислейки се за греховна, покорна при това на съдбата си, търси пътя за ада. Но ангелите насила я отвличат в рая. Душата пита с страх за умрелия поп Николай, на когото — там долу на земята — имал да дължи взети с лихва пари. Мъничкото ангелче я успокоява:

„— Поп Николай е в катраня, дядо! — Стой не думай! — Честно слово! — Ами нали беше, божем свещеник, поп? — Се едно! Тук не бръснат никого — всекому според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото."

Високо поетично е съдържанието на легендата „Самодивските скали". В нея е изразен устремьт на млада душа да постигне непостижимото.

Овчарката Магдалина пасла безгрижно бащнните си кози по планинските поляни, брала горски цветя, правила венци и китки и пяла. Всички момци от село лудяли за нея, но тя мечтаяла за друго: тя не могла да гледа без най-смели желания непостижимите „Самодивски скали" и може би това нещо запалило в очите й оня чуден огън, който съгрявал и покорявал всички сърдца. Еднъж Магдалина заявила: „ Ще взема оногова, който ме изведе на върха на тия скали"!

Намерил се момък с високо чело, с черни очи, с гордо вирната глава, който се наел да води Магда. И младата двойка потегля, изпращана от цялото село.

„Когато Магдалина се спирала да почине, момъкът обикалял местото, за да намери проходи, трупал камъне, за да направи стъпки, свивал храсте, за да има за какво да се хващат, и уморен се връщал и отново я повеждалъ напред. Те потъвали в пропастите и дълго се изгубвали от погледа на селяните, които нзвеждали глави с страх да не прочетат един на друг в очите, че там горе е станало нещо ужасно. Но ето че смелият момък отново се показвал висящ над бездните с скъпата си другарка в ръце.

„ По тоя начин те излезли толкова високо, щото не се виждали вече; ала върхът на опасните скали, отдето се виждало морето, бил още по-висок.

„Дълги години се минали от тогава, но Магдалина и нейният другар на се върнали вече. И до днес никой не знае, дали те са стигнали върха на непостижимите скали."

Жално е само, че изпълнението на тоя разказ е лошо. В него, пътьом казано, особено бие на очи един преобладающ недостатък в "Разказите". А тоя недостатък се състои в несъответствието между сюжет и обработка, съдържание и език, настроение и слог.

Но Елин Пелин има качества, които свидетелствуват за неговата хубава дарба.

Картини и сцени из един живот, тъй близък до природата, какъвто е селският, не биха правили впечатление на втора действителност, ако се рисуваха откъснато от природата, която ги окръжава. Авторът на много места е успял да слее в едно двата живота: човешкият и природният. И някъде туй сливане е тъй пълно, че макар да се допуща влиянието на П. Ю. Тодорова, това влияние е било само благотворно.

Още едно. Елин Пелин има и качества, които могат да го направят един от най-популярните; у нас писатели. Той е надъхан от грубия, но здрав хумор на народните ни произведения. После, рядко се задълбочава в психологически анализи, а обикновено излага характерните действия на героите — нещо, което най се допада на една естетически неразвита публика, каквато е нашата. На тези му две качества се длъжи без друго тьй скорото появяване на неговата сбирка - един успех, какъвто не може да постигне много по-талантливият, но по-малко достъпният П. Ю. Тодоров.

Коментирай първи!

Само регистрирани потребители могат да пишат в коментарите.
Влезте или се регистрирайте.

Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2