Вестник „Българан” е създаден от македонските революционери – Христо Стилянов и Александър Кипров в началото на 1904 г. Първият брой на изданието излиза на 10.I.1904. Първите два броя са изцяло в в стихове. От 1 до 3 брой А. Божинов участва с карикатури, а постепенно става единствен редактор.
Той е един от най-добрите български карикатуристи. Роден е в Свищов на 24. 02.1878. Дебютира като карикатурист в в „Смях и сълзи” – един от първите хумористични вестници в България, през 1898. След спирането му редактира с Цано Сталийски „Жлъч и смях” (1901). Завършва Рисувателното училище през 1902 г.
Редакционни дни на "Българан" са „четвъртъците” или „петъците”, а вестникът излизал в неделя. Цялата "редакция" се събирала в гостилница „Средна гора”.
Вестникът добива популярност и успява да се издържа сам без допълнителни субсидии. Всяка година се издавал „Календар „Българан”, който представлявал сборник от карикатури и литературни произведения.
В същото време статиите в „Мисъл” се стремят да изтласкат вестника към несериозната, сензационна литература. Автор на първата статия за „Българан” (публикувана в „Мисъл”, 1905 г., с-127-136) е едни от най-дейните членове на българановската компания – Андрей Протич. Тя е написана така, че по нищо не личи че Андрей Протич и Светозар Попов (неговият псевдоним в „Българан”) са едно и също лице. В заключението на статията е изразена надежда, че „Българан” може да стане истински „художествено-литературен вестник за хумор, сатира, непосредствен живот”.
Андрей Протич
“БЪЛГАРАН"
Ал. Божинову.
През декемврий 1903 год., непосредствено един след друг бяха обявени „Пст!", под редакцията на Ал. Божинов, и „Българан", редактиран от Ал. Кипров и Хр. Силянов.
Да би излезли и двата листа, първият сигурно би затъмнил, и много скоро прекратил втория. Защото, не само карикатури би липсвали на „Българан", не само редакторите му, от които първият бе печатал ред епиграми, а вторият любовни и патриотически стихове, не би могли да издържат никакво състезание с единствения наш карикатурист, популярен вече както никой друг наш художник. А и защото последният бе спечелил за свои сътрудници млади, повече или по-малко известни писатели. Всеки с сигурност можеше да очаква, че те, заедно с Божинова, ще дадат на листа художествен отпечатък. Тия преимущества на „Пст!" му подготвиха богата почва, но — не той, а „Българан" виде бел свет, и то още в първия свой брой с карикатури от Божинова. Вече само това беше достатъчно, за да открие на непосветените злата участ на „Пст!". Той загина още в своите зачатъци — в първа коректура за пръв брой.
Двояка полза има това влизане на Ал. Божинов в редакцията на „Българан”. От една страна той остана единствен лист за хумор и сатира в България, която до тогава не бе могла да издържа нито един подобен вестник. От друга — към „Българан” преминаха постепенно и всички сътрудници на Божинова, ангажирани за „Пст!". Но това още не значи, че Божинов е умел да се ползува от сътрудниците си, че последните погледнаха сериозно на листа.
На 10-и януарий 1904 год. излезе първият брой на “Българан”, редактиран от
Двама млади стихотворци,
Бивши „славни” туркоборци,
А пък техни помагачи —
Кой от гдето се закачи.
И с програма, посветена на българския орач:
— — — От страсти водовъртеж, гъмжение
От алчни, рабски страсти, от кал и омерзение
Подлизковци, службаши, безумци, готовани
И плъхове нечисти, около трона сбрани —
Тех само „Българанът" ще хапе и ще жили.
Както в първия брой, тъй и в следните три, всичко беше ритмувано и римувано. И не само текст, а и всичко извън него: и брой, и годишнина, и дата на излизането, и цена, и редакция, и съдба на ръкописи, получени в нея.
Подобно описване на хумористическо-сатирически лист се предприемаше в България за пръв пъть,—то не беше лишено от известна привлекателност обаче не за дълго, защото от такъв лист нищо добро не можеше да се очаква. Едно, защото само чрез стихове, лишени от художествена стойности, можеха да се изпълнят в течение на една седмица цели четири страници. Друго, защото редакторите на „Българан" фокусничаха до самозабрава с „стихотворство". А какво друго, ако не пазарско фокусничество беше да дадеш в дву- и четиристишия всичко, що се докосва до заглавието на вестника; да римуваш и ритмуваш заглавията на поместеното в текста, изобщо всичко, що се изпречи пред очите ти (надписи на орфеуми, бирарии, кафенета, хотели, техни притежатели, книжари и т. н.), да се самозабравиш в предълги „стихотворения", към които смело може да се приложи поместеното в „Българан" двустишие от Faustulum:
Така до утре мога да ти пиша,
Безкрай таквиз стихии да ти курдиша.
И действително, и „километрическите" и по-късите „стихотворения" на първите четири българански броя не беха нищо друго, освен безспирно дрънкане на курдисан будилник. От тях читателят чуваше само тлъсти рими, от рода на „хрисовул" с „царвул", само тракане на ритъм, като шум на праздна каруца по пловдивски калдъръм. От тази форма не са напълно свободни даже превъзходно замислени неща, като „Една гореща приятелска среща" и „Разговор по телефона с Паисий от Атона" За пример, първия и последния куплетъ на второто:
Ало! Ало!. . Кой е там?
— „Българан"!
Разгеле! За теб тамам
Говори свети Иван ...
Е ... кажи, там кой царува
И с вас
Как живей и поминува ?
—Н е з н а м !
Чудна работа е тя !
Немаш ли език уста !
Да не си пък глухоням ? ...
— Душо свята,
Всичко знам, —
Но... закона за печата.
Освен в „Елегия" от Faustulum, нигде не изпъква съзнание, че духовитост и сарказъм въздействуват толкова по-силно, колкото в по-спретната, по-сбита форма са изказани, че за тях нищо не е тъй несъвместимо, както „курдисване".
Въпреки своя бяс всичко да римува и ритмува, „Българан" още с първите си броеве има успех. И не само защото той беше единствения такъв лист. Даже самото обстоятелство, че той се списваше само в „стихове", възбуждаме интерес, особено между наша публика. Освен това, „Българан" се учеше на хумор и сатира по лица и събития, които са злоба на деня: княз, депутати и министри, закон за печата, вестници и вестникари, султан и македонски водители и войводи, руско-японска война и т. н. И към всичко туй карикатурите на Ал. Божинова, който още от третия брой почна да фигурира като негов редактор.
И в „Българан" Божиновъ изпъква с своята продуктивност и духовитост. С две-три изключения, той не липсва в никой брой. Даже дълго време той беше единственият карикатурист на „Българан" (на рисунките на Анета Ходина липсва карикатурното). Едва късно започнаха да се явяват чуждестранни карикатури, заети преимуществено от най-добрия хумористически лист Simlicissimus именно отъ Тh. Тh Heine, E. Thony, Fr. Von Resnicek, Olaf Gulbranson, Wilh. Schulz. — Предмет на Божиновите карикатури са княза и неговите отношения към кабинета — и обратно, сегашния кабинет, закона за печата, свещеници, юнаци, нашата външна политика, сръбско българското сближение и т. н. Всички тия карикатури можеха да бъдат поместени в всеки опозиционен вестник, но не и карикатурите за руско-япопската война и за последните руски вътрешни събития. В отношение на тях „Българан" представляваше за Божинова широко, преди всичко свободно, нестеснявано от партийни програми, поле. А пък именно крайното, отчаяното „русофилство", поизстинало значително до тази война и избухнало с нова сила след обявяването й, предизвиква да бъде карикатурено. Но най-ценното, което Божинов даде в “Българан", са портрети на наши артисти, поети и политически мъже. Те предават личността по-малко или повече окаркатурена в нейните най-характерни черти на лице, стойка, движение, облекло, в нейните особености и слабости. Тия портрети-карикатури ще преживеят автора си, те ще останат най-привлекателната страна на „Българан" и заслужват да бъдат издадени в отделен албум.
С влизането на Божинова в редакцията на „Българан", листът започна да изменява своя характер. Защото с новия редактор постепенно се явиха в страниците на листа : Faustulum, Яворов, Андрейчин, Елинъ-Пелинъ, Д-р Герганов, Кунев, Ив. Кирилов, Светозар Попов, К. Христов, П. Ю. Тодоров, Церковски и много псевдоними, от които най-добри са. Безбожник и Пепо.
Благодарение на Божиновите карикатури и на сътрудничеството на младите писатели, не само се съкрати значително числото на стихотворенията от рода на печатаните в първите четири броя на „Българан", не само се даде в него (още от петия брой) място и на прозата, но вестникът стана — в някои броеве повече, в някои по-малко — художественно-литературен.
Наред с пародии в поезия (по Яворова, П. Ю. Тодорова, К. Христова, Ив. Кирилова, Вазова, А. Страшимирова, П. Славейкова, Михайловски) се явиха и неща от редакторите и от сътрудниците им. От Ал. Кипров сравнително най-сносни са не неговите политически закачки и дразнения, а "Гергьовските песни", посветени на наши държавни мъже; от Хр. Силянов, пародията „Политическо хоро"; и от Ал. Божинов, покрай карикатури — проза и поезия под всевъзможни псевдоними (Lumpacius, Оrlando, Бeдняк, Алеша, Не съм аз, Гений № 3 и т. н.) И то не само на хумористични теми, а и на любовни. За пример — най-доброто двустишие в „Българан"
На мене се усмихва, на мене писма драска,
А с други, под ручка, в алеите се мляска.
Куплетите „Една душа", които — написани в игрив стих — са пример за израз на жизнерадост:
Лулу,
И днес те срещнах
Все в същата пътека,
Напета, тънка, лека,
С поглед нейде — де ли
Унесен далеко
В безкрайните предели?
Защо,
Кат птичка цръкне,
Ти сепваш се нервозно
И некак смътно, грозно
Уста ти заиграва?
Лулу, дете шикозно,
Душа ли ти й болнава?
Или
В безсънни нощи
Тадес си ти играла,
Шегувала, лудяла,
Кат нощна самодива?
Или, о рожбо бела,
Тъгата те надвива?
Лулу,
Недей тъгува!
Човек с тъги старее.
Я чуй, как птичка пее
И сгрява ни душата,
Я виж как чудно грее
Усмихната луната.
Лулу,
И аз самичек
Тъй бродя по земята.
Ела си дай ръката,
Ела ний с тебе двама
Надвие щем съдбата
И грозната измама.
Пародия по Ив. Вазов:
Как не? Ще я дадем
И зор зорна ще я дадеме!
От где тогава ще крадем?
Какво тогава ще ядеме ?
Как, наша ли! Кога е била ?
Какви са тия „търнови венци"?
Бе даваме и Шар, Пирин и Рила,
И Витоша — защо сме големци?
Ще я дадем, тъй както бихме дали
Властта в ръце на генерали —
Зеницата на вашите очи!
Бе даваме и Бога и светците,
И вас, кат дъбе що мълчите, :
Дор злато в касите звънчи.
Що се отнася за сътрудниците, някои от тях бяха като предопределени за „Българан". Faustulus (К. Савов), печатал и преди пародии и хумористически
стихове, излезе в този лист, между друго, и с една хубава надсмешка. "Какво мислят поетите, а какво е в същност":
Трептят лазурите грейнали
(А то си слънце божо грей),
Омайно ширини цъфнали
(Трева в полето зеленей).
В раскош природата плува
(Върби, блата, вонее вред),
Хармоня дивна вред царува
(Псувни и глъч по целий свет).
А мен треперят ми гърдите
(Кому сърдцето не тупти),
И сълзи капят из очите...
(Е, артък тука лъжеш ти).
За мен е всекое мъчене
(Наверно го любовмори),
Живота тежък е за мене...
(Или е сигур без пари).
Съдбата лошо ме поглежда
(Сждебний мерка се далеч),
От нигде обич, ни надежда
(Пари на заем нема веч).
И скитам се със мисли тежки
(Помислюваш, ще се убий!),
Закопах в гроб мечти младежки
(А сам в кръчма се отбий).
Така поетите елегии пишат,
Тъгуват, плачат и въздишат.
Ив. Андрейчин, който пише и случайни стихове Gelegenheitsgedichte, стихове написани непосредствено слeд и прeди извeстен случай в живота, и можеше да направи много нeщо за „Българан", се яви в него с сцени, в които осмива женска невeрност или неразбранщината на модерни драматици (напр. Метерлинк) и с стихове, в които подиграва практичността на женитe, които "beiten wenn sie lieben", или пък прославява греха за женска хубост. Напр. първия куплет от “Съвременна песен":
Запътила се кака Дона
От дом на дом — в пороен дъжд —
Да дири — клетата кокона —
И-ху-ху —
Да дири своя мъж!
Както Андрейчин, и Яворов излезе в „Българан" много скромно застъпен. Вместо да помести свои социални стихове, между които има същински сатири против сегашния български живот, той напечата само следната „пародия" на собствено лирическо стихотворение :
Безмълвна нощ и адски мрак,
И нигде звук и нигде зрак:
Два часа вече край вратата
Аз чакам с камък във ръката.
Духът страдае притеснен,
Умът блуждае ослепен, —
Покаже ли се — бух в главата,
И ще си плюя на краката.
Тази „пародия" може да се вземе сериозно, само ако Яворов е искал да подиграе ония, които пародираха, все в „Българан", няколко негови стихотворения.
От стихотворците само Церковски и Кунев дадоха в „Българан" неща, които те
би напечатили и в литературни списания. От Церковски излязоха няколко негови „Бекярски песни", от които привеждам една:
Що ми не дохождаш,
Що ме не спохождаш,
Свиден ябанджийо,
Ой лудо —
Салма гурбетчийо!
Друга ли те мае,
Кон ли път не знае,
Друмник неповолен
Ой лудо —
Срътник недоволен.
Или се зарече
Или се зарече
Мен да любиш вече,
Жалба на душа ми,
Ой лудо —
Рана на сърдце ми.
Кунев напечата между друго и три „Любовни песни" - О т тях третата :
Сто см села, Дино, обиходил,
Сяко село крьчмарица любих, —
Не намърих като тебе чудо:
От ума си зарад тебъ изгубихъ.
Леле Дино, млада кръчмарица,
В ясно небе сива соколица!
Очи ли са твойте модри очи —
Пуста болест мене за неволя;
Пазва ли е твойта бела пазва —
Я да хода волен, а без воля!... ,
Леле Дино, леле моя Дино,
Билки има твойто руйно вино!
Но най-доброто и между пародиите, и между оригиналните стихове принадлежи на Елин Пелин. Той притежава, като никой друг 6ьлгарин до сега, и способността да влезе напълно в маниерите и слабостите на прозаици, и да предаде чуждо стихотворение тъй, че да вложи в пародията си шопско схващане, което е характерно за повечето от собствените му разкази, и най-сетне да вложи това схващане в собствени, оригинални стихове. От пародиите му на прозаици, първата— „Поетът и неговата кучка", идилия по П. Ю. Тодорова — не е толкова подигравка с идилиста, колкото превъзходна карикатура на маниерността на неговия стил. Прозата „Назад" (из романа „Зла Среща", по А. Т. Страшимирова) осмива слабостта на последния да описва в най-големи и преизлишни подробности, вместо да разказва. В третата — „Рано е, а се мръква", (новелата по Ив. Кирилова) — се подиграва слабостта на автора към 24-годишни герои и липсата на разказ. — За шопското схващане, което влага Елин Пелин в пародии и оригинални стихове — следните примери:
Отечество мило! Да е да пада лебо готов от небото,
Че турим у торбата, че седием край селото,
Цел ден че да се дзверим на твойте красоти,
Че окам колко можем: отечество любезно, е убаво си ти...
Тия четири стиха са взети из неговата пародия „Отечество любезно, как хубаво си ти" — пародия, която е пропита с простодушния хумор на нашенски шоп. А това значи, че се пародира стихотворение не само като се изменят отделни думи в него, а като се измени и цялото схващане на възпетия предмет. А една такава пародия е осмиване и на поета на оригиналното стихотворение, и на всички, които имат схващането на тоя поет (в случая на Вазова)
— Шопско схвашане, а не само шопски език, даде Елин Пелин и в двете свои оригинални неща:
1. Закана.
Я те сакам, ка що сака
Поле дъжд у суша, —
Ти се криеш, като сврака
У търнлива круша.
Недей моме, че ме пусто
От работа маеш;
Не ме върляй у ядове,
После че се каеш!
Не че дадем лесно язе
Мене да погубиш; —
До-ще лето, ти че идеш
Гърсците да скубеш...
2. Нощ.
Темно, брате, темно ете,
Като в катраница:
Нито месечинка свети,
Ни ясна Звездица!
Куче лае у полето,
Та си гласа кине!
Ергене ли мома крадат,
Или некой гине?
Та нема ли кой да палне
Плевнико на кмето,
Да разпърсне това пусто
Темнило проклето!...
Второто стихотворение, може би защото бе напечатано в „ Българан ", мина незабелязано, когато то има преимущества, чужди за повечето стихове, печатани в наши списания. Защото в него е дадено от една страна насторение в първите два куплета, които и без третия са нещо цяло, от друга страна — желание, което обзема шопа при подобно настроение. И именно в това шопско схващане на нощта, в това желание лежи шопщината, присъща на Елин Пелин. От същия редакцията на „Българан" препечата в 43 бр. и един разказ („Бездомник"), за да докаже — или че не умее да прави избор, или че смята всичко написано от Елин Пелин за превъзходно.
От прозаиците П. Ю. Тодоров напечата в „Българан" „Песен", добре замислена (народната песен взема връх над грамофона, наводнил и най-затънтената наша провинция), но малко дългичко написана; Ив. Кирилов — три новели , от които първите, две („Журналист" и „Нямал ищах") не са нито хумор, нито сатира. Третята е най-добрата. В нея е предадена жизнерадост, която обзема учител и учителка, чиито годеници са далеч от тях, и взема връх над морални задължения спрямо отдалечените.
Но не само поети минаха към „Българан", а и „писачи" които се бяха занимавали до тогава с съвсем друг род неща, различни от тия, помествани в този лист. Такива са Д-р Герганов и Светозар Попов. Първият, печатал в различни военни вестници и списания патриотически стихотворения, излезе в „Българан" със стихове, на които не липсва нито хумор, нито младежко лекомислие („Писмо до Българана, без негова покана", „Привет на София" и „Песен на Гуляците". Привеждам последните два куплета на второто стихотворение:
А нощем ?... Бога ми, не мога,
Софио, твоите нощи
Аз да опиша — вервай Бога! —
Защото си омална ти !
А заран все от таз омая
Главата тежка се върти,
И джебьт празен е — ох, зная:
Защото... хубава си ти!
Ако не всички, то повечето от споменатите неща бяха написани специално
за „Българан", благодарение само нему, макар че не всички от тях гледаха сериозно на своите работи и на вестника. Но „Българан" стана причина и да се явят в него новаци, които пишат под всевъзможни псевдоними. От тях Безбожник избра за свои „жертви" свещениците. Въпрос е, и дълго време ще си остане въпрос, дали нашите народни свещеници, които изнесоха на свои плещи черковния въпрос, взеха живо участие в въстанията и не се делят — и преди и след освобождението — със своя народ, нито пък той от тях,—дали те заслужват такова презрение, каквото имат против тях социалистическите вестници, и каквото проглежда из стиховете на Безбожник. Въпреки това, едно от неговите стихотворения — и по липса на това презрение и по своята издържана баладна форма и тон — е от най-добрите неща в „Българан" („Една история").
Тъкмо в противоположност на Безбожник, който започна много добре и отива все по-зле в своите по-сетнешни стихове, е Пепо. Напоследък един от най-редовните и най-плодовитите сътрудници на „Българан", Пепо пише любовни стихове, подигравки над български писатели и пародии. И те му се удават толкова по-добре, колкото, са. по-малко цинични, по-къси и — по-редки. За пример — „Дъждовни дни":
И гледам: още не престава —
Вали, вали, вали !.. Калта по-черна става —
Вали, вали, вали...
Драскачът още не престава
Хартията бяла да черни.
*
Този художествен отпечатък, даден на „Българан" след влизането на Божинова в редакцията му, издигна листа с пълно право извън границите на хумора и сатирата.
А друго, а че не може и да бъде. Защото, на местото на разрушеното чрез хумор
и сатира, трябваше да се даде нещо здраво, нещо в което да получи израз непокварената човешка натура. Защото не е достатъчно само да удариш юмрук в зъбите на моралиста, изобщо на морализирующите, които заради някакъв всекидневен, лишен от какъв и да е индивидуален отпечатък морал, убиват не само у себе си, но и у околиите човешката натура, а — и да им се изсмeеш в очите, да им се „изплезиш", именно като дадеш пълен израз на човешката натура с всичката нейна безогледна жизнерадост, лекомислие, стихийна страст и вакханалия.
Обаче не за дълго запази „Българан” този свой характер, който, макар и да не беше строго определен, даваше надежди, че с време ще се установи окончателно. Толкова повече, че юбилейния —25-и — брой даде текст, който само с „Писмо от главния редактор", „Думник", „Немал ищах" и писмата на Българана му противоречиха. Обаче два броя след юбилейния, „Българан" спре за цели два месеца, поради материллни неизгоди. От 28-и брой насам „Българан", макар и да даде отделни хубави неща, са преобърна на забавителен лист, изпълнен от дреболии, повърхностни закачки и шеги, които убиват хубавите работи и са в състояние да разсмеят само ученички, стари моми и баби. Ако целта на „Българан" е да върви по стъпките на „Fliegende Blatter", по-добрe е листът да не се издава, или поне да бе спрял за винаги. Защото, до прекъсването си, той направи известно развитие, събуди очаквания, че ще достигне до там, да даде не само хумор и сатира в художествена форма, а и жизнерадост, и въобще всичко, което е непосредствен израз на човешката натура. Вместо туй, и хумора и сатирата на „Българан" слязоха до детски закачки и дразнене, до обикновена шега, до словоизлияния в предълги и пусти стихове, до цинизми и пародии, лишени от творческа работа и т. н.
А може ли да стане „Българан" художествено-литературен вестник за хумор, сатира и непосредствен живот? Може ли той да получи в всеки брой подобна физиономия ? На този въпрос трябва да се отговори с „да”. Защото от една страна Божинов е единственият, който ще може да групира около вестника си и сега младите литератори, а от друга страна — ний прекарваме периоди, които, благодарение на преломите, които стават с нашия живот в всяко негово, особено обществено проявление, съдържат и трагични, и комични моменти. И ако първите моменти не са намерили още свои майстори, вторите ги имат вече: Алеко Константинов, като хуморист и Ст. Михайловски, като сатирик. На младите литератори не оставя нищо друго, освен да продължат — съвършено индивидуално разбира се — наченатото от Алека и Михайловски дело и да вдълбочат и обогатят направлението, дадено от тия единствени в своя род български писатели. Толкова повече, че мнозина от младите литератори бяха ударили хумористическия и сатирическия тон и преди да влязатъ в „Българан", преди той да съществува. А веднъж тръгнали по пътя на Алека и Михайловски, младите литератори трябва да се стремят и чрез „Българан" да създадат и у нас късия хумористически, сатирически, изобщо художествен разказ.
А схване ли се нашия живот, особено обществения, в неговата комичност и вредност, индивидуалността ще се противопостави на този несъстоятелен живот не само чрез xумор и сатира, а и чрез проявление на всичко онова, което я издига над гнилото общество и което е юмрук в зъбите на неговите членове.
Използвана литература:
Сугарев,Едвин."Българан" - В:Сборник"Периодика и литература" т.3 (1902-1910),С.,АИ Проф. Марин Дринов, 1994.
Протич, Андрей,Българан,сп. "Мисъл", 1905.
Преглеждания: 237 | Печат | Е-мейл
Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
