|
|
Начало  Изкуство Философия Метафората: същност, значение, функции
|
|
Метафората: същност, значение, функции |
|
|
|
сряда, 13 август 2008 |
1. 1. Произход и значение на метафората.
 Терминът μεταφορά (гр.) произлиза от древността и означава ‘пренасяне’. Според Аристотел метафората е несвойствено име, пренесено от род на вид, от вид на вид или по аналогия“ (Аристотел, 1983, т.4, с.669). Но това преместване на името не става произволно и хаотично. “Критерият тук е пак в реалната или изглеждащата “реалност” : доколкото реалната или изглеждащата като реална вещ, предмет, състояние, ситуация и пр. дава поне някакво основание да ù се приписва (да се пренася върху нея) нещо друго и различно, но все пак имащо някакво сходство с нея или пък преносимото е дотолкова различно, противоположно или съвсем неутрално, че пренасянето му може да предизвика само недоумение, насмешка, порицание, подигравка и т.н. ” (Паси 1995:52). Или метафората ще бъде сполучлива, ако се съпоставят две реалности, които имат нещо обединяващо ги. Все пак не може всичко да се включи в границите на тези реалности. Момичето плаче и луната плаче. Нормално е човешко същество да тъгува или да се радва и сълзите му са естествена реакция на организма. Но за природните обекти не е възможно да изпитват каквито и да е чувства. Повече от ясно е че се търси някакъв ефект от тази метафора. Слънцето плаче със сигурност предизвиква поне недоумение у реципиентите си.
Пак за Аристотел метафората е скрито сравнение, основано на принципа на аналогията. Сходството между две различни понятия се базира най-вече на интуитивно доловената им близост. Съзнанието отсява общото и различното и слива чертите на новополучената реалност, като разширява семантичната й натовареност, т.е. множеството от лексикални единици, които се мислят заедно със съдържателните им полета. Но метафората не е само взаимодействието на две понятия или две семантични полета. В нея се преплитат два вербално-образни комплекса с натрупаните в тях от опита знания. Известно е че светът около нас се отразява и съхранява в съзнанието ни чрез две различни форми. Системата от образи и асоциации съществува успоредно с вербалната система. Двете системи са в непрекъснато взаимодействие и взаимодопълване. Те от своя страна се променят от действителността. Важната връзка между нея и езика се осъществява чрез метафората, налагаща нови модели на мислене и поведение.
”Метафората е средство за опознаване на непознатото, но не по пътя на адекватните понятия, а на приблизителните и приближаващите се образи, които обаче понякога могат да се окажат по-кратък и по-бърз път към познанието и познаването.“ (Паси 1995:144). Метафората навлиза в непознати и дълбоки води, забърква водовъртежи и извлича на повърхността нови лексемни изрази. Тя изиграва ролята на инструмент на познанието. Благодарение на нея се откриват нови аспекти на вече съществуващи понятия или се променят техните значения в неподозиран допреди това смисъл. С помощта на метафората се доразвиват и дообогатяват творческите ни потенции, възникнали от спонтанността. А тя от своя страна помага на метафоричния свят да се обновява постоянно, защото ако не се случва това езикът щеше да бъде твърде беден. Благодарение на метафорите той получава една изразителност, която е от основните му характеристики.
1.2. Функции на метафората.
Метафората е двусмисленост - преобръщайки познатото, показва различното, пренасяйки едни характеристики на предметите в други, тя разкрива нови аспекти на въображението. Чрез играта на думи познанието открива и имплицира буквалните значения в метафоричните смисли. Сметката в ресторанта понякога е солена, но не и кисела. Изражението на човешкото лице може да е кисело, но не и солено. Така се преписват вкусовите качества на хранителни продукти на други предмети, на които тези качества не са присъщи. Но ако буквалното разбиране се погледне само за себе си без логическа, психологическа или условна връзка с преносното значение, метафората се превръща в неистина и безсмислица.
Метафората съдържа в себе си обективното и субективното, като ги преплита и размества. Пренасянето може да бъде или е взето от субективното, а онова върху което се пренася се мисли като обективно (или е взето от обективното). Емоциите и усещанията са строго индивидуални, а природата е такава, каквато я познават всички. Слънцето е засмяно, луната е плачеща, а морето е кротко. Така метафората пренася една представа върху сетивно възприятие. Квинтилиан използва четиричленна класификация на метафората, която се определя от това, дали нейните съставки са живото и мъртвото, духовното и сетивното, одушевеното и неодушевеното :
– живо върху живо : буден поглед, цар на животните;
– живо върху мъртво : песента на колелетата, галещото слънце;
– мъртво върху живо : необуздан гняв, желязно сърце;
– мъртво върху мъртво : стена от куршуми, лунна пътека.
Квинтилиан признава тази класификация за неокончателна, която в живата практика не е така строго определена (Квинтилиан, ). В творчеството на много български автори се откриват всички видове метафори, преливащи от една в друга.
Пренасянето от живо на живо добавя нови значения и на двете понятия :
на лебед песента, все болен от зори (“Въздишка” - Пейо Яворов)
Смисълът се променя и добива образността, търсена от поета. Метафората обогатява представата за тъжната птица и тя придобива човешки черти.
Одухотворяване се постига и чрез следващите примери : спи езерото, треперят, шепнат белостволи буки (”Сън за щастие“ – Пенчо Славейков); прозореца гледа(”В кулата край морето” – Пенчо Славейков), но то не дематериализира разгледаните изрази, а ги представя като живи.
Обратният процес – преписването на мъртвото върху живото е само формален, защото по този начин се придава живост на субективните представи за реалността : умът блуждае ослепен. Страданието е толкова силно, че съзнанието временно потъмнява. Разгледаният вид метафоризиране изразява вътрешния психически живот на човека, а от там са започнали своите търсения много школи и направления в психологията, естетиката, литературознанието и литературата.
При пренасяне от мъртвото върху мъртвото се наблюдава индивидуализма и фантазията на приписващия. ”Прегазеното от жаркото лято поле с помачкани стърнища, сгъстяващата се мъгла и тихо ръмящият дъжд” (”Край воденицата” – Елин Пелин). Но в тази лексемна единица се комбинират няколко от посочените групи на Квинтилиан (Квинтилиан, ). Следователно майсторът на късия разказ използва преливащите метафори изключително сполучливо. Те са израз на творческото му търсене и се използват, за да постигнат определен ефект.
1.3. Семейството на метафората.
 При анализа на същността на метафората стана ясно, че тя прилича, но не е сравнение. По същия начин тя е фигура, различна от алегорията и символа, макар че и трите са в ”семейството на тропите“ (по израза на Пол Рикьор) (Рикьор, 1994). Но в естетиката съществува твърдение, че метафората се съпоставя с алегорията. Всички дефиниции за нея обобщават, че тя влага едно по-общо и по-абстрактно значение в някакъв конкретен и сетивен образ. Алегорията сравнява две реалности, които метафората слива. При алегорията тези реалности остават разединени и нейната цел е да покаже отношението на едната спрямо другата. Т.е. основната характеристика на алегорията е описанието, докато на метафората е сравнението. Исак Паси е използвал за изображение на по-горното твърдение следния пример : “Справедливостта се илюстрира чрез везните и самостоятелно съществуващият образ на везни-те.... Алегория на правосъдието е образът на жена, държаща в едната ръка везни, а в другата меч.” (Паси, 2001). Алегорията влага в символа на везните и меча смисъла на правосъдието с всичките му аспекти – истинност, безпристрастност, законност, наказателност, категоричност. Погледната в метафоричен план фигурата на правосъдието е сляпа. Тя е със завързани очи и трябва да присъжда само в полза на действителността. Метафората обединява значенията на сляпата жена, а алегорията ги сравнява. Държейки в едната си ръка везна, а в другата меч, жената, символизираща справедливостта, отсъжда кое е правилно и кое не, т.е. двете “реалности” на съдебните власти са описани чрез везни и меч.
”Представянето на една идея под знака на друга, имплицира двете идеи да не се различават само що се отнася до вида обекти, но и що се отнася до степента на изразителност и фамилиарност.“ (Рикьор 1994:86). Алегорията замества една мисъл, понятие или реалия, с друга аналогична на нея, с цел откриване на различното, впечатляващото, новото. В този смисъл тя донякъде (отново) се съпоставя с метафората, която се опитва да открие същите неща във вече познатите смисли. Но метафората не сравнява двете идеи, а ги слива в една, преобразува ги и им дава нов облик, различен от предишния. Метафората не запазва различието на двете слети страни, а за алегорията то е основно.
Хегел посочва как да се разграничат метафората, алегорията и символа : “В символа и в алегорията отношението между смисъла и външния образ не е така непосредствено и необходимо.” (Хегел 1966:547). Символът е съставен от два компонента – знак и смисъл, които могат да съществуват поотделно, без да е пряко обвързването им. В метафоричния израз Тя е крава се отразява отношението на говорещия към посочвания субект в подигравателен смисъл. Извън своето значение всяка метафора би загубила смисъла си. Символическият знак няма да стане неотменна част от символизираното явление. Той го изразява, но по същия начин изразява и други неща. Би могло да се каже, че кравата символизира глупост или апатия, а може и ленивост, но само в символното четене на знака. Истинският смисъл или значението са по-общи и могат да бъдат отнесени към други реалии. Кравата е домашно животно, което в Индия е смятано за свещено, и е недопустимо да се говори с пренебрежителен тон за нея.
”Символът предполага множество от значения, които той символизира, и това е още една от съществените му отлики от метафората.“ (Паси 1995:84,85). Тази разлика е относителна, защото при липсата на точно обозначени метафорически характеристики може да се навлезе в полето на символите. Присъщо за символа е неговият полисемантизъм, но и при метафората са възможни много значения. Метафората Народен човек не се разбира като характеристика на индивид от определено съсловие, а като преносна употреба на приятен, весел, жизнерадостен; човек, който се смята за част от народа, държи се като такъв и защитава правата му при необходимост и т.н. Без да ограничава полето на тълкуване, метафората оставя простор на всеки реципиент да анализира и да вложи част от собствените си мисли в тълкуването. Народен човек може да се интерпретира по различни начини в зависимост от контекста, в който се използва. Ако се спомене името на Васил Левски, главното му значение тук е за човека, борил се за свободата на народа. Апостолът е описван и като весел и жизнерадостен човек, но всички свързваме неговото име предимно с човека, дал живота си за освобождението на България.
Метонимията също се включва в семейството на метафората. Подобно на алегорията, метонимията има общи характеристики с метафората. При метонимията названието на един предмет се заменя с названието на друг предмет, въз основа на налична връзка между тях, а при метафората се съпоставят две понятия, имащи някаква връзка. И при двете не се губи първоначалната връзка с денотата.
Метонимия е изядох две чинии, защото чинията е материална форма, която не може да се консумира. София стачкува, измачкано платно, играем Шекспир също са метонимия. Но София се вълнува, нежно платно и хапливия Шекспир са метафори. Границата между двете фигури е преливаща, понякога неусетна. За всеки неспециалист в тази област няма разлика в стилистичните фигури.
”Особен вид метонимичен пренос се осъществява в случаите, когато за основа му служи връзката, отношението между цялото и неговата част.“ (подч. е на В.Вътов) (Вътов 1998:83) Когато се назове час от нещо, а се подразбира цялото и обратно се получава синекдоха. Тя може да е название на части от човешкото тяло или облеклото, но да обозначи човека като цяло, напр. – тя има очи за всичко, подаде ми едно рамо, трябват връзки. Лексемите очи, рамо и връзки са употребени със семантика човек. Както и при метафората, така и при синекдохата се пренасят смисли от едно понятие на друго. Разбира се има разлика между тях, но синекдохата е вид метонимия, а тя от своя страна е от семейството на метафората.
Всъщност тя е навсякъде в ежедневието ни – и в езика, и в мислите, и в действията ни. Метафората е част от битието ни и тя ни помага да изразяваме себе си по-пълно и цялостно. Въвличайки я в делничността ни, сивотата се украсява с цветове и добива нов смисъл. Дори самият живот е една метафора, която търси всекидневното си разгадаване.
БИБЛИОГРАФИЯ
Аристотел, "За поетическото изкуство", София, 1993
Паси, И., "Метафората", София, 2001
Квинтилиан, "Обучението на оратора", София, 1999
Петров, А., "Езиковата метафора и Балканската картина на света, Велико Търново", 2003
Рикьор, П., "Живата метафора", София, 1994
Самюелз, А., "Критически речник на аналитичната психология на К.Г.Юнг ", Плевен, 1993
Хегел, Г.В.Ф., "Философия – история", т.3, София, 1966
Автор: Ели Рад
Преглеждания: 2707 | Печат | Е-мейл
Само регистрирани потребители могат да пишат в коментарите.
Влезте или се регистрирайте. Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
|
|
|
