|
Откъс от предговора на Реми дьо Гурмон, 1896 г.
Трудно е да се даде определение на едно литературно развитие в момент, в който плодовете са още несигурни и дори всичко не е прецъфтяло в овощната градина. Ранни овошки, късни овошки, съмнителни овошки, които още не бихме искали да наречем безплодни; защото градината е много разнообразна, много богата, извънредно много богата! Сред гъстите листа се ражда мрак, а от мрака цветът избелява, плодът съхне.
Ще се разходим тъкмо в тази градина на изобилие и мрак, присядайки за миг в подножието на най-силните, най-красивите и най-приятните дървета.
Литературните течения получават име, когато го заслужат със значимостта си, с неизбежността си, с навременността си. Много често това име няма точно значение, но то е полезно - служи за сборен пункт на тези, които го получават, и за прицелна точка на онези, които го дават. И сблъсъците стават заради един чисто словесен пряпорец. Какво значи Романтизъм? По-трудно е да се обясни, отколкото да се почувствува. Какво значи Символизъм? Почти нищо, ако се придържаме към тясното етимологическо значение. Но ако отидем по-нататък, това значи индивидуализъм в литературата, свобода в изкуството, отказ от готовите формули, стремеж към новото, странното, дори чудатото. Може да се нарече и идеализъм, презрение към публичния анекдот, антинатурализъм, тенденция към улавяне единствено на характерната
подробност в живота, внимание единствено към онова, което отделя човеците един от друг, желание да се реализират само резултати, само същественото. Най-сетне за поетите символизмът е видимо свързан със свободния стих, т.е. разповития стих, с тяло младо, което може на воля да рита, освободено от стегнати пелени и повои.
Всичко това няма голяма връзка със сричките в думата, защото не трябва да внушаваме, че символизмът е само превръщение на старата алегоричност или умението да превърнем една мисъл в човешки лик, пейзаж, разказ. Такова изкуство е цялото изкуство, изначалното и вечното изкуство, и една литература, лишила се от такъв стремеж, би била неокачествима. Тя би била нищо, а естетическата й цена би била равна на кукуригането на американския петел или на рева на дивото магаре.
Литературата в същност не е нищо друго освен художественото разгръщане на идеята, нищо освен символизацията на мисълта чрез измислени герои. Животът само скицира героите или хората (защото в своята област всеки човек е герой). Изкуството ги уплътнява и срещу тяхната жалка болна душа им дава богатството на една безсмъртна идея. И най-скромният може да бъде призван за такова участие, ако голям поет го е избрал. Скромен е онзи Еней, натоварен от Виргилий с тежестта на идеята за римската сила, както е скромен онзи Дон Кихот, на когото Сервантес наложи страшното
бреме да бъде едновременно Ролан и четирите сина Ей-мон, Амадис, Палмерен, Тристан заедно с всички рицари на кръглата маса! Историята на символизма ще бъде историята на самия човек, понеже човекът може да поеме една идея само ако е символизирана. Не трябва да се настоява, защото би могло да се помисли, че младите поклонници на символизма са дотам неосведомени, че не познават vita Nuova ("нов живот", итал.) и образът на Беатриче, чиито крехки и чисти рамене стоят все пак изправени под сложния товар на символите, с които поетът я е обременил. Откъде впрочем е дошла илюзията, че символизацията на идеята е нещо ново? Ето откъде.
В последните години у нас се направи много сериозен литературен опит, в основата на който стоеше незачитането на идеята и презрението към символа. Известна ни е неговата теоретична постановка, която има кухненски вид: вземете къс от живота и т. н. — г. Зола, след като измисли рецептата, забрави да си послужи с нея. Неговите „късове живот" са тежки поеми с лиризъм, изпълнен с тиня и врява, с простолюдски романтизъм, с демократичен символизъм и винаги обгърнати от една идея, винаги бременни с алегорично значение — Жерминал, Мината, Тълпата, Стачката. Следователно бунтът на идеалистите не е насочен срещу произведенията на натурализма (освен срещу посредствените произведения), а срещу теорията му или по-скоро срещу претенциите му. Като се обърнаха към предишните, към вечните изисквания на изкуството, бунтовниците смятаха, че утвърждават нови истини, дори изненадващи, проповядвайки волята си да включат отново идеята в литературата. Те просто отново поеха факела. И запалиха също множество малки свещи наоколо.
Има една нова истина обаче, която наскоро проникна в литературата и изкуството, една съвсем метафизична истина и съвсем априорна (външно), съвсем млада, понеже няма и един век възраст, понеже още не е служила в ордена на естетиката. (...)
Да приемем впрочем, че символизмът е израз на индивидуализма в изкуството, бил той краен, ненавременен или претенциозен.
Временно ще си служим с това много просто, но ясно определение. (...) Никой няма право да налага на другите готова естетика. Един художник може да бъде сравняван само със себе си, но полезно и справедливо е да се отбележат различията. Ще се опитаме да посочим това, което отличава „новодошлите", а не онова, по което си приличат, т. е. това, в което те съществуват, защото да съществуваш значи да си различен. (..)
Накрая, за да съединим днес с вчера, вмъкнахме сред новите фигури някои познати лица. В този случай, вместо да описваме някоя близка на мнозина физиономия, постарахме се да осветлим нещо останало в сянка, а не всичко.
Библиографските сведения в притурката, възможно най-точни, са поставени, за да прибавят към това литературно томче, което се гордее преди всичко със забележителните маски на г. Ф. Валотон, малка документалност.
1896 г.
Реми дьо Гурмон
(със съкращения)
Използван е преводът на Марта Савова от „Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм.”, съст. Стоян Илиев, Изд. „Наука и изкуство”, София, 1979 г., където можете да прочетете пълния текст на предговора. с. 200-205.
Преглеждания: 422 | Печат | Е-мейл
Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
