 Символизмът в литературата се заражда през втората половина на XIX столетие и се явява като реакция на натурализма в романа, драмата и лириката. И понеже всяко литературно направление до известна степен е израз на „естетическия мироглед" на дадено време, то и символимът е органически свързан с духа и характера на философската мисъл от тая епоха.
Към средата на мииналия век в френската литература възтържествува над романтизма реалистичното направление на Балзака, и чрез Флобера и братя Гонкур това движение, в лицето на Зола, завърши с победа на натурализма— нахлуване на естественонаучния метод в областта на литературата. Експерименталният роман, това „вярно и безпощадно огледало на действителността", ни предлага анализа не само над психологията на действуващите лица, но и над социалните и физиологически условия, сред които те се зараждат и живеят. Като научна основа за своето действие тоя роман предпоставя закона за наследствеността и значението на средата. Човек е къс от природата и продукт на въздуха и почвата, като растенията. Романистьт (и драматургът) е не само поет, а и естественик, историк, психолог, и физлолог. Това беше литературното въплощение на идеите на Клод Бернард и Иполит Тен. Разцветът на натурализма съвпада с епохата на позитивизма и детерминизма в науката и философията.
Естествените науки бяха завладяни от трансформизма и еволюционните теории на Дарвина и Хекеля. Тен приложи учението за детерминизма върху продуктите на творчеството. Ключът на проблемите относно еволюция, живот и съзнание се тьрсеше от специалните науки - зоология, физиология и др. Последоваделите на психофизичния паралелизъм изясняваха душевните проблеми чрез процесите на нервната клетка.
Но скоро след позитивизма във Франция започва реакция. Още по-рано, под влиянието на Шопенхауеровата философия, а донякъде и самостоятелно, възннкват схващания, които застъпват антиматериалистичен дух в областта, на философията, а след това в изкуството. Едни от тях, продължавайки делото на Паскаля, внасят нов антиинтелектуален начин на философското мислене. А някои философи и направо се наричат спиритуалисти. Равесон смята не радума, а художническата интуиция за източник на философското мислене. Менъ дьо Бриан прогласява волевото начало като първичен непосредствен опип – sens int me на нашата душаq вмeсто самосъзнанието, както учи Декарт. Идеалистите философи вече отричат абсолютностьта на природните закони, както са формулирани от нашето познание. Такива са Шарлъ Ренувие и Бутру. Поанкаре застъпва мисълта, че между построенията на разума и абсолютната истина има пропаст. И тая пропаст е изкопана от произволните допущания, упростявания и абстракции, които ние по необходимост правим при нашите научни обобщения. За това и науката не постига самите неща, а техните отношения. Тя върви опипом и си служи с условни категории; и понеже нейните хипотетични комбинации са променливи до безкрайност, то и нейната логика е изкуствена и не отговаря на логиката на нещата. Към способността на разсъдъка трябва, да прибавим и дарбата на интуицията—да се вживяваме в самите неща. С това се отваря война на интелектуализма и се подготвя пътят на Бергсонавата философия. Споредъ Бергсон има два метода на познанието: един на разума и друг - на интуицията. Разумът постига отношенията, а интуицията се вживява в същностите. Инстинктьт (тъй силно подчернат от етномолога Фабр) се превръща при човека в интуиция, която се противопоставя на разума. Тя е от естетически разред. Психологичното е траене, време, напредък. Творческата еволюция е от психично естество. От друга страна философът Фуйе твърди, че идеята не е прост продукг на интелекта и проста форма, а жива сила. Изследванията на Рибо отново възвисиха психологията като наука за духа. Феликс льо Дантек отрече експерименталната метода в духовните области, като подчерта значението и силата на умозаключението за науката. Мишел Савини отхвърли теориите на дарвинизма. Той приемаше, че еволюцията се извършва чрез бързи мутации при всеки геологичен период. След Вундта, Шефле, Вагнера, Шмолера, социалните науки установяват съществуването на един социален агрегат и колективно съзнание; психологията на масата и тълпата е различна от тая на индивидите, които я съставят. Новатори в тая област бяха Дюркхейм, Гюстав льо Бон, Габриел Тард. Романтичният спиритуализъм на Ойкена с неговия ективизъм, прагматизмът на Уйлям Джеймс изясняват рязвитието на едно ново философско движение. Морис Блондел твърди, че действието е най-спонтаннатя проява на нашето съзнание. Пармантие в своя анализ слиза до подсъзнателното, а от там върви не към съзнаието, а към импулса и психичния инстинкт; съзнанието и разумът са само една видима кора на една по-дълбока и тайнствена действителност. Религиозният дух се възражда в творчеството на Едуард льо Роа, ученик на Бергсон, той се стреми да примири знание и вяра. Наред с бергсоизма се заражда и философията на откровението, учението за езотеризма на Едуард Шюре, камил Фламарион Шарл Рише и др. Идеалистичното движение обхваща философия, наука, литература и др. изкуства. Естетика и философия през тоя перирд претърпяв радикална промяна в идеалистичен дух. Такава беше атмосферата, в която се разцъвтя символизмът.
След публикуването на романа „Земя", учениците на Зола започват да изоставят своя учител. Пръв се обърна срещу него писателят Хюисман, който в уводната глава на своя роман La bas, 1891 год., вече направо разчиства смeткигe си с натурализма.
Това направление ни дава едно долно и неодухотворено изкуство, никакви дребнави скици на срeда и природа. Сега се заражда едно ново изкуство, при което художникът става творец на души, при което мистерията на живота не
се обяснява с болести на сътивата и аномалии в физиологията на човека. Романът трябва да ни представи тялото и душата в тяхното взаимодействие, в тeхните борби и конфликти. Трябва да се отиде по-нататък от делото на Зола, да се създаде спиритуалистичен натурализъмъ да обрисува пламенната загадъчна душа, но не като футкция на тялото, а като субстанция, изпълнена с страст, която увлича и жертвува тялото.
В лириката, в преддверието на френския синволизъм, стои странната фигура на Бодлер. Той търси опора за своето изкуство не в френската традиция, а в духа на американския поет Едгард По, „родоначалника на цялото съвременно изкуство". В своето стихотворение „Съответствия" Бодлер разкрива метафизиката на хармоничното съответствие между явления и неща в света и природата между форми, багри, звукове и аромати. И тоя сонет се явява като изходен философски пункт на следващите поети символисти. Пол Верлен, най-нежният лирик на нова Франция в своето стихотворение „Поетическо изкуство" изразява кредото на символистите: „Музика преди всичко!" Той съветва поета да се откаже от нагледнастта, пластиката, , ярките бои, евтините рими, от реториката, а да, търси неясното настроение, увехналите краски, нюансите, намеците и симиолите, които могат да го отведат в мистерията на живота. Според него цялото изкуство от Ренесанса до втората половина на ХІХ век е разсъдъчно, в него владее пластика и логика. А чак сега зазвучава в поезията както никога през средните векове инстинктивната и мистична душа, музиката и емоцията, вместо контури и крещящи бои, да разливат неопределени нюанси, музика и замиращи тонове на здрача.
Неговият по-млад събрат Артюр Рембо търси нова алхимия на словото, да разкрие интуитивната и първична мощ на думата, да намери символичната дума, която би «вместила всякакъв смисъл», която би отворила тайните на душата. Чрез една истинска или привидна синестезня той вижда звуковете обагрени с шарове. Той свързва това, което природата ни дава разединено. Стефан Маларме, чистият естет, третият корифей, съзерцател и маг на символизма, е теоретик и създател на литературната школа. Според него новата поезия трябва да разкрива своята същност не чрез смисъла на стиха, а чрезъ нов ритьм. Думата трябва да изгуби своето предметно и натуралистично съдържание. Това ще извърши с нея новият стих. Думата, в зависимост от мястото, което заема, от музикалната си звучность, дори от своята моментна неясност, може да събуди у нас нови, неподозирани емоции. Стихът трябва да бъде едновременно пластичен образ, израз на идея, повод за нова емоция, философски символ и най-после мелодия от цялостната музика на поемата. Поемата требва да бъде артистично въплащение на съвършената душа. Подобно на музиката, и повече от нея, поезията, като се освободи от „бруталното" (материално, предметно) значение на думите, може да създаде един нов език с безкрайни оттенъци, който би ни позволил да се сношаваме с боговете... Прозаичната дума има посредническо значение на една разменна монета между човека и нещата. А само поетичната дума вдадее магията на внушението. Поетът никога не трябва да употребява думата като условен знак. Той трябва да я разпали с емоцията, въжделението и фурията на измислицата. Стихът е чародеец - само в него започва истински да живее прозаичната дума. Стихът като абсолютна артистичност премахва случайната наредба на дучите. Както логичесните понятия се разпадат и разтапят, за да добият еластичност и да вместят съдържанието на философската интуиция, същият процес от съвременната философия се извръшва и в литературната естетика: думите от тая нова поезия трябва да счупят своите твърди рамки, за да могат да обхванат съдържанието на интуитивната поезия. Чрез нова езикова алхимия ще се създаде слово, годно да приеме всякакъв смисъл (Рембо).
Под влиянието и на една мистична философия се извръшва подобен прелом и в драмата. Морис Метерлинк е не само сьздател на символичната драма, но е и неин теоретик, с особно учение за драматично действие, с и подсъзнателно общуване на душите. Натуралистичната драма търсеше основи за драматичните проблеми в социалните условия и в закона за наследствеността (особено патологичната наследсхвеност). Новата драма започва да сс освобождава от всичко временно и съвременно, от натурализъм и социални тенденции, от борбата на характерите и могъществото на страстите. В нея цари повседнеаната трагичност на душата. Гласът на съдбата се чува при най-обикновените мигове на живота и незначителни жестое на хероите, в които няма нищо хероично – те са кротки и смирени. Една фаталност под форма на смърт и предопределение, тежи над техния живот. Хероите не се борят, те само страдат и преживяватъ. Техните диалози са откъслечни, думите недоизказани, загатнати и жестовете - символични. Паузите са говор на душата, изпълнени с напрежение и предчувствия. Истинският живот за хероите протича в тайнствената област на душата, в подсъзнанието. Душите водят чрез него един глух и ням диалог. Това е драмата на таинственото, което нахлува и изпълва обикновения живот, драма на съдбата, статична — в която страстите не играят никаква роля.
Но в своите съвременни философски размишления Метерлинк е проникнат от съвременния дух на мистика и спиритуализъм. Той приема съществуването на едно подсъзнание по-умно от нашия разум, което е вечно, може би, и което всинко знае и предвижда, но се събужда в редки моменти. Подобно на инстинкта (при Бергсона) то игнорира пространството, а даже и времето! У растенията то се явява под форма на витален разум - едно наследено наслоение от жизнен опит. У насекомите и животните — като проникновен инстинкт. Природата е ясновидка в творчеството си, но и тя понякога греши; тя върви опипом като човека и създава не цел е съобразности. Психичното (което не съвпада с съзнанието, а прелива над него) е елемент и подбуда на еволюцията. Над живота цари случаят, като съдба. Съдбата е сляпа, но понякога твърде последователна в своите удари. Светът е изпълнен с сили, които не са по-съвършени от нашия дух, нито са му абсолютно враждебни. Душата е безсмъртна, но безсмъртното у нея не са познанието, страстите и волята, а ядрото на подсъзнанието... И в своята лирика Метерлинк изрази болните неясни трепети на съвременната душа и стана един от творците на символичната поезия в Франция.
В немската литература и философия освободителното движение се започва с яркото дело на поета-философ символист, неоромантик и неоидеалист Нитче. Натуралисгичната драма, скоро след своя разцвет, започва да предвкусва чрез най-големите си представители дъха на мистиката и символизма на едно ново направление, което идеше от север и запад. В лириката не друг, а последователният натуралист Арно Холц извършва революция, чрез създаването на свводния стих, разрушавайки традиционната и упаддъчна форма . Римата, съзвучието, строфата са отживели форми, на едно епигонско изкуство. Римата и особено — нейното повтаряне механизира мисълта на поета, лишава чувството му от оригипалност. А при корифея на немския символизъм, Стефан Георге, изтьнчен артист подобно на Маларме, се създава и литературен кръг, който си поставя задачата да твори «духовно изкусво». И както френските символисти и той излиза с нова теория за поезията. На натурализма се признават известни заслуги, обаче по-големи са вредите от него. Дето хората по-рано се стремиха към идеализация, там сега се внася грозота и пошлост. Натурализмът пренесе нещата в поезията. А нещата не могать да й принадлежат, защото тя е духовно изкуство. Социални проблеми, моралъ, логика няматъ нищо общо с поезията. Тя не предава образи, факти и впечатления.
Стихотворението е едно висше равноценно изражение на духовно произшествие. Поезията чрез избрани думи и съвършена форма вдъхва и нашепва духовно преживяване. Нейното царство са сънищата, предчувствията, ясновидството. Такава е ранната поезия на един Новалис. Хьолдерин, а днес и френските поети – Бодлер, Верлен, Маларме. В жииопистта има нещо сродно с творенията прерафаелите.. Досегашното учение за изкуството се е стремило да определи, що е хубаво и що е грозно, а твърде малко се е интересувало от природата на художника. От там произтича и надценяването на сюжета, съдържанието, предметността. Оттам иде и тиранията на нравственото върху поезията. На поета обикновено гледат като на един патетичен проповедник. Но влизайки в ролята на учител, той погубва своите искрени преживявания и ни представя фалшиво своята природа. Хилядогодишната култура е направила днешния човек много по-изтънчен: той е освободен от тежката материалност на нещата, и долавя полутонове и полусенки там, дето нашите прадеди виждаха цели тонове или не виждаха нищо. Днешният поет е по-духовен и по-безстрастен. Творенията на поета живят благодарение на тяхната абсолютна форма. Когато поетът е обзет от опиянителния танц на своята фантазия и одухотворява нещата с произволно поетично съдържание, той е едновременно и актьор и зрител: той не забравя, че виденията са извикани от неговия магически жезъл. И в всичко това неговият стилизиращ разум внася мярка и тон. Поетът обработва сюжета до най-последно уловимо съвършенство. Най-трудната задача е провеждането на стил - интимния говор на душата. Когато сюжетът носи духовните следи от усилието на художника като своя собствена природа, тогава се създава шедьовър. Висшето изкуство е символично, т. е. одухотворено гледане и изражение на живота. Чистота, звучност, пълна звукова и езикова изисканост, красота и съвършенство, тьнкост без болезнена префиненост - към това трябва да се стремят новите поети. Нищо лекопостижимо! Римата е скъпоплатена играчка. Употреби ли веднъж поетът две римовани думи, за него играта е вече свършена: той не трябва никак да повтаря подобна рима или съвсемъ рядко... Изкуството трябва да бъде свето, безплътно, музикално. И тука, в схващанията на стил, съвършенство, символ, природа на художника, за отношението на морала към изкуството и за индивидуализма, личат явно следите на Нитчевите идеи.
Хуго фон Хофманстал също търси тайнствените съотношения между нещата и духа, съотношения, за които загатват Бодлеръ и Маларме, или поезията на Георге. Той търси нюансите, опиянението и музикалното настроение. Поетът според него е проникновено вживяваме в индивидуалното и масата в сюблимното и простото, в фантома и действителността, в човека и животното, в съня и смъртта. При това вживяване той страда и се наслаждава от своето страдание. Неговото познание има окраска на чувството, а чувствата му - острота и сигурност на разума. Целият свът преминава през неговия дух и оттам получава ред и хармония.
В руския живот — тъй като в Франция, Германия и Русия символизмът се прояви като най-жизнено литературно движение — осемдесетте години се ознаменуват с възтържествуването на мещанството, упадък в руската обществена мисъл, упадък и в литературата. Художестсеният реализъм завършва с натурализма на Мамин Сибиряк и Боборикин, а лириката — с епигонската поезия на Надсона. Художествен изразител на това сиво време стана импреснонистът Чехов. В тоя период настъпва "възраждането на естетиката" и появата на декаденството. През 90-те години се извръшва „великият разкол" в руската интелигенция, разложение в мирогледа на народничеството в позитивизма, в руския марксизъм и диалектическия материализъм. Към 1896 г. списанието „Въпроси на философията и психологията» даде тласък за едно възраждане иа руската философска мисьл. Неговите сътрудници бъха вече устремени към идеализма. „Субективизъм и индиви-дуализъм в обществената философия" на Бердяевъ — Струве беше преход от диалектическия материализъм към трансценденталната философия, опит да се построи мироглед върху основите на трансцендентно-нормативното неокантианство, развито в системата на Винделбанда. Новото идеалистическо учение се противопоставяше на позитивизма на Н. Михайловски, на философско-социоложките концепции на народничеството и диалектическия материализъм на марксизма. В социологията то припознаваше психологическия и етически фактори, телеологизма против механичното и против абсолютния фатализъм. Владимир Соловьов, създател на теистична доктрин, ярък мистик и индивидуалист, приема субстанциалността на душата, учението за Логоса и автономността на категорията за абсолютното добро. Според него механистичната теория на естествознанието създава антииндивидуализма абсолютическата теория на метафизиката (Хегел) — ултраиндивидуализма. Но и двете еднакво унищожават личността: първата я смята за комплекс от отделни елементи, втората — за момент от абсолютната идея и абсолютния дух. Има човъшка личност, а не човешка личность въобще. Необходимо е също да признаем пълната реалность на живота, тогава нашето обяснение няма да се свежда до неговото отрицание.
Неоидеализмът изведе руската мисъл от сляпата улица на позитивизма, е в областта на художественото творчество произведе ново движение, като изтръгна руската литература от упадъка на 80 и 90-те години. Също и мистичният идеализъм на началото на XX век се отрази в художествено-романтичните течения, а литературното проявление на тия идеи се въплоти в символизма.
Балмонт и Брюсов, както и Сологуб, откриват новото възраждане иа лириката; първиятъ с нюансите и разнообразието на формата и стиха, вторият с своя парнаси-зъм. Подъ влияние на нитчеанството и западния символизъм, те въвеждат новия канон на естетиката: индивидуализъм, самоценност на собственото аз, гордо уединение, значителност на мигновението като преживяване, а също и «изкуство за изкуството". „Всичко е само средство за ярко напевни стихове" (Брюсов). Истинските символисти, които изхождат от философията на Владимир Соловьов, са Ялександър Блок и Андрей Белий. Теоритик на символизма е Вячеслав Иванов. Изтъкна се, че символизмът не е само един мирогледъ, но и мироусет: той е едно романтично, а не реалистично възприятие на света. И сега неоромантизмът се превърна в символизъм, както неоидеализмът в областта на философията при Соловьова се изрази въ мистицизъм. Декадентството според Солов направи грешка като се откъсна от света и се затвори в тесния кръг на своето аз, то по този начин се осъди на бездуховно безплодие и смърт.
Вячеслав Иванов също, долавяйки слабата страна на декадентството в неговия краен индивидуализъм, му противопостави «теургията на сборността", духовното братство на поезията. А поезията трябва да бъде пророческо вдъхновение, което „превръща битието в религиозенъ митъ»
Александър Блок, верен на своя учител, нарича всяка поезия, която не е проникната от религиозно съзнание, куклена поезия. Андрей Белий, теософ и антропософ от рода на Щайнера, изхождайки от древното име на поета vates (пророк й поет), твърди, че пътят на поета е пътя на пророка: религиозно прозрение в мировата ис-тина и нейното развиване в света. Животът е илюзорен (казва Блок), осетлен като от магически фенер. Призрачен, като ушито от бледна коприна покривало, той е хвърлен върху истинското битие. Но това не значи, че той е малоценен, тъй като неговата видимост не е празна фикция, а символ на същинската реалност. Мистичното начало на любовта — вечно женсвеното начало (по Соловьов и Гьоте)— е единственият път да преминем чрез символиката на видимия свят към живата реалност и божественост.
Почти навсякъде символизмът се яви като спътник на едно идеалистично направление на философската мисьл. В противовес на натурализма той се обяви за субективизма в изкуството, вмъсто пластиката и наблюдението, за музикалността и нюансите, за култа на формата и ценността на словото, за индивидуализма. Той внесе в изкуството принципа за идеалността на света: видимото е една символична тъкан на съкровената действителност.
ЕМАНУИЛ п. ДИМИТРОВ
(Емануил Попдимитров, Философски преглед, 1929, г. 1, кн.1, с.54-62)
Преглеждания: 2241 | Печат | Е-мейл
Само регистрирани потребители могат да пишат в коментарите.
Влезте или се регистрирайте. Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
