 „Защо ни изведе из Египет? Добре си бяхме до казаните с месо!” – това казват евреите на Моисей още при първите трудности из пътя им в пустинята. Самите те обаче съзнават ли какво казват, съзнават ли, че освен герои в реалния си житейски сюжет, те са също и синтагми, повествователни единици и персонажи в големия сюжет на Свещената история, че техните викове и въздишки са само ехо, отекващо в огромния фонетичен фонд на Библията и че те са само фонологичните срички и завъртулки, чрез които Бог пише Книгата на живота? За разлика от потомците тълкуватели, те надали са съзнавали точно това – и по-добре, защото дори за човека на патриархалния колективитет пак е обидно да мисли себе си единствено и само като повествувателна единица в сюжета на „Съдбите божии”. Но след като алегориите вече са изписани, след като виковете са отекнали в гласните и сричките на Свещеното Писание, защо да не потълкуваме още веднъж именно този сюжет – Изходът на евреите от Египетска земя?
Защото какво е всъщност Египет, какво е Египет на казаните с месо, на безприкословното, волско подчинение пред Фараона, на затъпявящия робски труд и безпросветната мъка, ако не един предобраз, една алегорична икона на ада, и на адския живот на всеки грешник – където злоупотребата със собствената ти воля те едовела до безприкословно подчинение пред Фараона, сиреч – пред Княза на тоя свят, а край теб димят ... казаните с месо!
Нашата народна фантазия неведнъж е била упреквана за тия примитивни представи: на портите на Рая стои Свети Петър с ключове в ръка, а в ада дяволите варят грешниците в казани с инфернална течност. Що за архитипална близост обаче, що за общи ризоматични свойства между еврейската партриархалност опреди две хиляди години и нашият, славянски патриархат допреди век, е съществувала, та казаните с месо да се превърнат в най-същностен белег в представите и на двете общества за ада? И то, в единственият изрично споменат белег при Изхода из Египет: „Добре си бяхме при казаните с месо!”
Добре си бяхте? Това ли чувам и днеска? А кой седи в тези казани, в крайна сметка, кой се вари на египетския огън всред пустинята и над пламъка на страстите в пустошна на обезбожения наш живот? Та там се варят животните, „направени” от същатата плът, от която е сътворен и човекът! Разбираш ли сега колко дълбоко е основанието на фолклорната метафорика: „адски казани”, разбираш ли колко – и то още по-дълбоко – основание е имал и Бог да забрани всякакво месо в Едем, давайки за храна на първите хора и на присъщите им животни „всеки плод и злак тревист.”
„За храна ти давам всеки плод и злак тревист!” Така че постът има изцяло метафизични основания, той е онтологическо „явление”, епифания на онтосите, които са заложени в основите на този свят.
Затова пак ще обобщя: Тия са двата основни белега на ада и на адския живот според „Изход из Египет” – и само те са изрично упоменати в повествованието на Моисей: Преклонението пред личната воля на дявола / Князът на тоя свят, Фараонът на всемирния Египет /, и вторият белег, казаните с месо, единосъщо с нашата плът и кръв, край които – о, ужас! – „ни е добре”.
Защото тук казаните са метафора, артикулираща едно състояние на духа, което е пълна противоположност на любовта. В любовта ние се жертваме за ближния, ощетявайки с нещо себе си и конфорта си, край казаните с месо ние ядем ближните си животни, сътворени и „облечени” от Бога в абсолютно същата плът като нашата: „И направи им дрехи – на Адам и на Ева – от животински кожи!” От тук до същинското, буквално разбраното канибалство крачката е само една и нейното изминаване е въпрос на време и онтологическа деструкция. А тя съвсем не е трудна при създалата се ситуация – и нищо чудно, че в отделни свои „топоси” и общества светът се е плъзвал и по тая наклонена плоскост.
На другаде върви Божият народ обаче, това сакрално общество на всички истинно почитащи Бога – тогава това е бил единствено еврейският народ с всички доброволно присъединили се към него, сега това е единствено Православната Църква с всички, които доброволно се кръщават в нея. И накъде върви този народ? Разбира се, че към Царството небесно, към Ханаан, но това не става, както си мислят протестантите с едно магическо щракване на палци, а чрез лествицата на изнурителния, трансграничен опит на духовния живот, на духовното „делание” и аскезата, към които сме призвани да прибегнем в този наш живот. По-точно казано – в пустинята на този наш живот. Защото извън Божията милост той не може да ни предложи нищо, което онтологически да удовлетвори духа, извън сиянието на Огнения стълб и осененеието на Божествения Облак, извън снизхождението на благодата, чийто предобраз е манната небесна, този живот действително е една страшна пустиня и това също съвсем нагледно е показано чрез историческия сюжет и опит на старозаветния народ.
Именно затова през пустиня вървят евреите и имено по тоя повод тук съвсем директно ще си поволя да запитам: Колко време вървят те през нея? Отговорът ми е: Точно един живот! И праведни, и грешни вървят през Пустинята точно един човешки живот и никой от родените в робство не влиза във вечно зеления Ханаан на Царството Небесно. Да продължим с въпросите обаче: Защо? Защото, твърди популярното и изключително профанно народно тълкувание – „роденият в робство не можел да бъде свободен”.
Що за глупост? Що за галиматия? Според това тълкувание нито един от светците на Православната Църква не е свободен / сиреч, не е познал истината, защото именно „тя ще ви направи свободни” /, тъй като е роден в робството на първородния грях! Но и още по-лошо, според тази галиматия, нито аз, нито който и да било вярващ може да се освободи от страстите и да получи метафизично изцеление на духа, понеже е роден в същото това робство – на първородния грях. Та нали „роденият в робство не можел да бъде свободен”! Е, да, но виждаме точно абратната пратика, миждаме, че всеки от християните, който се е потрудил достатъчно, подвизавал се е трезво и под вещо духовно ръководство, не губил мъжество и присъствие на духа, най-накрая е получавал свободата си. Как да съгласуваме едното с първото? Само по един-единствен начин: Като отречем популярното тълкувание и още веднъж видим какво ни казва Бог чрез сюжета за Изхода на своя избран народ из Египетска земя.
Първо – евреите биха влезли в Ханаан, ако не бяха възроптали против Божията воля. Да си спомним онзи топос в пустинята, наречен – оттогава насетне – „място на пререканието”, онзи топос от този свой живот, в който те спорят с Бога и където и получават като въздаяние участта си да скитат четиридесет години из палестинската пустиня. Значи не това, че са родени в робство, а това, че искат да се върнат в него, спорейки със Свободата, ги обрича на злощастната им участ. Единствен Моисей не пререкава тогава, затова и Бог го чува и го оставя като ходатай между Него и народа си, но той пък малко по-късно оспорва в нещо Божията воля, за което получава аналогично, макар и по-смекчено въздаяние: „Ще видиш земята Ханаан, но в нея няма да влезеш.” Да, това са реално станали събития, но това са и принципите на отношенията между Бога и човека, макар и доста схематично дадени, и още по-важно, това е Божията визия и антропология на старозаветния човек: Всички, родени в робството на първородния грях, пък били те и най-големите праведници като Моисей, ще си отидат от този свят, без да влязат Ханаан, без да вкусят от радостта на Царството небесно. Това е тъжната, трагична, всеобща участ на потомците на Адам, на старозаветните хора. Но има и нещо друго, и то е много по-обнадеждаващо. Потомците на потомците на Адам – евреите, преките им духовни наследници, които са всъщност – и единствено – християните, ще влязат в Ханаанската земя на Царството небесно. И кой ще бъде техният предводител в тази нова духовна Одисея – по пътя им от робството на греха към Обетованата зема на Царството Божие? Пак Исус, но този път не Навин, а Христос.
Ивайло Иванов
Преглеждания: 1384 | Печат | Е-мейл
Само регистрирани потребители могат да пишат в коментарите.
Влезте или се регистрирайте. Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Общество 
На 12 април 1961 година да първи път землянин успя да се „отскубне” от гравитационния „кладенец” на Земята с космически кораб „Восток 1”. Старши-лейтенант Юрий Алексеевеч Гагарин обиколи Земята на височина 302 км. за 108 минути. Той бе първият човек, който видя, че тя наистина и кръгла и наистина покрита предимно с вода. 
