 Изтеклата 1909 година е също тъй бедна от към важни литературни събития, както бяха и предходните ней три-четири години. Ако има явление, достойно да бъде отбелезано и изследвано тука, то е несъмнено стремлението на нашата литература да застане по-близко до духовните интереси на нашето общество, стремление, което, ако може никога да се реализира, — без с това да се накърнят преди всичко интересите на изкуството —, ще й спечели по-големи успехи посред нашето общество, и по-голямо уважение в чужбина. Разбира се, переспективите за тоя успех са така неясни, че не е невъзможно и сега да се лъжем в нашите заключения, както толкова пъти вече досега; но над всяко съмнение стои утвърждението, че, ако се поставят определени цели на развитието на една литература — изобщо в изхарчване на национални сили — то ще се постигнат и по-значителни резултати. Разсъжденията, който ще направя в следните редове, не губят значение от това, дето ги правя в години, които не представят голям интерес в литературно отношение; не само защото литературната мъртвина през последните години не е сигурен белег за едно изчерпване на национални сили в тая посока, но и защото в подобни години може да настане такова отрезняване на литературни вкусове и такова избистряне на литературни възгледи, каквото в едно шеметно развитие не е нито възможно, нито желателно. Такива моменти може един литературен историк добре да използува за преценка на литературни факти. Както ще се разбере, аз говоря за национална литература, и искам заедно с това да посоча, какви трябва да бъдат най-близките задачи, които нашата литература трябва да си постави; т. е, искам да кажа, че българският народ трябва да си създаде своя литература, която да вмести в себе си особитостите на българската национална физиономия, като разработва мотиви, било създадени от народа в продължение на дългите векове на неговия национален живот, било взети из българския нов обществен и политически живот. Трябва веднага да направя уговорка: това задължение за българския писател се налага от възгледа, че националната литература трябва да се стреми да разтълкува душата на народа; то, обаче, не може да оправдае всякакъв литературен почин, и крайната мярка, с която трябва да се мери цената на едно художествено произведение, си остава пак естетическата.
Като поставяме на българската литература една определена задача — да разкрие душата на българския народ — не грешим ли, като не вземаме под внимание факта, че целокупният български народ в социално отношение не е едно цяло, което има едни обществени и материални интереси, а се състои от групи, които имат различни, даже противни такива интереси. Ако има условия — географски, климатични, исторични — които правят отлични една от друга различните нации, то, сигурно, има и такива, които правятъ различни интересите на разните обществени групи. Тогава може да се породи въпрос: националната литература — която е вместила в себе си душата на цял един народ — в своето развитие няма ли да бъде застигната от развоя на литературата на отделните обществени групи и пометена от него в шемета на ония борби, които ще поведат помежду си те в определена епоха? Интересен и доста неизяснен въпрос, който може да се постави въ тая светлина: първо, че една национална литература се създава с участието на всички обществени групи, и второ, че това взаимно участие е възможно от психологично (и доказано от историческо) становище, поради многото допирни точки, които съществуват между естетическите потреби на всичките обществени групи. Поставете на изскуството една най-висша задача — да разтълкува дълбочините на човешката душа; приимете, че има основни стихии в нея, които са нейна неразделна част, към която и обществена група и нация да принадлежи писателят художник (както, напр., всички обществени групи участвуват в създанието на един език, което е също тъй творческа работа), и пред вас ше се разкриятъ обширни простори за взаимни национални и обществени допирки в литературата, дето клокотът на живота трябва да достига, но не в форма така пряко свързана с реалните интереси на хората, както съществува той в действителност. И — нека се добре разбере: това не е ерес. То е стремление да се доберемъ до човека, проявенъ в най-разнообразни и най-типични форми навсякъде. И то не е блян: „На дне", на Максима Горки, преживе — едно време — медения си месец и в Петербургските работнишки театри и в Кleine Tjeatre в Берлин; и въпрос е, де пиесата бе преживяна по-дълбоко, с по-пълно проникване в нейната същност. У нас и до сега се карат — напредняци и социалисти — за Ботева. Несъмненно, той е една целостна индивидуалност, която не може да се парцали заради угодата и желанията на некои; стремлението да го притежават и едните и другите се оправдава от факта, че всички съглеждат в него и в неговите литературни дела проявен най-широко един човек, в високия смисъл на тая дума. И тъй, участието на различните обществени групи в развоя на една национална литература освен че е възможно, но още можа да се смята само като нейна придобивка; чрез това участие ще се внесат в нея нови идеи и мотиви — или пък ще се осветлят стари от ново становище —, което е за националната литература също такава придобивка, каквато е за всеобщата литература участието в нейното развитие на една национална — в най-добрия смисъл на тая дума— литература. Ние — чак ние — днес чувствуваме един освежителен лъх от север, както преди стотина години всички са чувствували тъкъв от Франция, преди петстотин — от Италия и пр. Тия факти пак са възможни посредством възможността да се открие и разбере човешкото, значителното в човека, навсякъде и от всички.
Аз се отстраних малко от моята главна мисъл; исках само да приведа ония съображения, които ми дават право да говоря за национална литература и да не смятам, че има нещо неясно, както в самия термин, тъй и в посоките на развитието, които за нашата литература могат да бъдат начертани от това гледище.
* * *
Като правим преглед на изтеклата година, ние разменихме с читателите горните мисли, които ще ни служат като ръководна нишка в работата. За мене е несъмненно, че има добър дял наши литературни произведения, излезли доста отдавна, които могат да уяснят изказаните възгледи и да ги потвърдят; но в тия редове ще трябва да се справим само с ония произведения, които са интересували нашата публика през изтеклата година.
От нашите писатели Ив. Вазов се ползува най-широко славата на народен поет у нас и в чужбина. И до голяма степен той с право е спечелил своята популярност. целия си живот той е бил внимателно отзивчив сремо нуждите на народа и е употребял усилия, да ги задоволи. През изтеклата година той написа една драма, която направи голям шум, както в народния театър, дето бе дадена повече от двадесеть пъти, тъй и в литературата ни. „Борислав" е историческа драма и се присланя към целия кръг произведения с исторически сюжети, които Вазов изработи напоследък. От чисто художествено становище изборът на сюжета не може да измени качеството на естетическата оценка, която драмата заслужава да понесе. В тия редове, обаче, аз правя исторически преглед, и мога да оставя на страна художествените достойнства и недостатъци на драмата и да се справя само с историческите факти, които ни завеща изтеклата година. А тия факти доказват още веднъжъ, че госп. Ив. Вазов е едничкият български писател, който се ползува с широка популярност и с голямо уважение между широката публика. Докато други пиеси в народния театър издържаха едва три-четири представления, «Борислав» видя сцената двадесет и няколко пъти, и — както ми казаха софийски актьори — още двадесет пъти да се представи пиесата, пак ще има за нея жедна публика. Аз разбирам, че тука има малко нещо мода. Авторитетът на Вазова доста прави. Вазов е едничкият познат на нашата широка публика писател. Заговорете за литература с когото искате наш средна ръка човек, и той ще ви спомне най-напред името на Вазова; може да не е чел нищо от него, но името непременно ще знае. При все това, не може успехът на «Борислав», равен само с успеха на другата Вазова драма, "Към пропаст" да се обясни с тая популярност на автора. Зад нея лежи една по-дълбока и по-важна причина: духовното родство между Вазова и нашата широка публика; тя чувствува у Вазова нещо свое, родно. Г-н Д. Страшимиров в една критика на «Борислав» (сп. «Наблюдател», 1909, кн. 1) е изразил това чувство (на което и той е жертва в оценката за пиесата) тъй: «Да, простичко е, но е топло и пак си е наше!...» И ако тъй може да чувствува г. Д. Страшимиров, то можем да си представим, какво е преживяла оная грамадна маса, която стои зад него и която двайсетина пъти пълни театъра за да почувства «своето», «нашето». А това «наше» в «Борислав» е национално чувство, прокарано тъй грижливо в пиесата, отдето се ниже и създава в душата на зрители с определена психология национално въодушевление, национално съзнание и гордост. Психологически за една широка маса, която не е в състояние да направи разлика между приятна измама и измама за естетическо удоволствие това явление е напълно възможно. Авторът използува — както в всички свои досегашни работи — това състояние на масата, като е прибегнал до твърде целесъобразни средства: избрал е един исторически сюжет, който се сгздава чрез това чувство; поставил си е, негли, за цел да изобрази чрезъ него душата на българина, която се проявява твърде добре в критически за нацията моменти, каквито има изобилно в пиесата. Всичко това е добре обмислено. Исторически сюжети могатъ да бъдат с успех драматично възсъздавани; те носят в себе си елементи, които характеризират националната физиономия; те могат да бъдат дълбоко преживявани от един народ, у когото курсът на мечтите за национално величие не е много спаднал. Най-голямо, обаче, значение за развоя на нашата литература тия Вазови исторически съчинения ще добият, като изразители на народната душа. И от това гледище ние ще трябва да погледнем на «Борислав»; от тука пиесата би требвало най-много да се прояви като национално дело, с голямо значение за развоя на нашата литература. Обаче от това становище, Вазов в «Борислав» не е отишъл много напред от нашите досегашни драматурзи, които не са успявали да се из-дигнат над непосредствените чувства на масата и да откри-ят особеностите на нацията, без да ги поставят в зависимост от нравствената оценка, която те могат да понесат Единъ художник трябва да се издигне по-високо; той трябва, да умее да изрази ония чувства и идеи, които той открива въ духа на нацията, без да почувствуваме ние в работата му неговите симпатии и антипатии. Почувствуваме ли тия лични отношения на автора към събитието, нашата вера в силата на авторовото чувство към истината се разколебава, което е въ ущърб на впечатлението отъ пиесата; ние непосредно чувствуваме, че навсякъде има честни и безчестни, умни и глупави, дори и лоши хора, и че, следователно, съ тия качества (които съдържатъ и оценка, а не ех само свойство) не може да се ха-
рактеризира една национална физиономия, щомъ като те са общи за всички.
Тия теоретически повече разсъждения ни навеждат на най-съществения недостатък на Вазовото драматическо творчество — историческите лица и събития не само се възпроизвеждат обективно, ами се и оценяват нравствено — недостатък, в който не е изпаднал другият не по-малко от него национален писател, П. Тодоров, (Добър пример може да се приведе тукъ: "Сенки" в «Идилии») Само в създаването на Ирина Вазов е успял да отиде в това отношение по-напред от Друмева, за когото — както и за много наши драматурзи— всички, които не са българи, са или нечестни, или глупави хора!
* * *
Народният театър в София вече си създаде интимни връзки с нашата драма, и, може да се рече, чрез него се внася живот в нейното развитие. Така, ние виждаме едно по-засилено развитие в областта на драмата през последните години, което даже изпрядява развитието на другите литературни видове, пряко техническите трудности, които придружават драматическото творчество. На народния театър дължи, сигурно, живота си и драмата на г. Д. Страшимиров "Врази", която, както се казва на заглавната страница, е одобрена от артистическия съвет при театъра, и която ще има да дели мегдан тая година с „Борислав". Двояките елементи — исторически и психологически — преплетени в нея, я правят интересна, както от национално тъй и от художествено становище. Още по-интересно е завръщането на г. Д. Страшимиров в литературата, което, ако не му принесе друго поне ще му възвърне оная известност, с която той се ползуваше преди десетина години. На народния театър се дължи и шумът около драматичната дейност на г. Ц. Церковски. А заслужава спомен тук и П. Тодоровата „Невеста Боряна".
Азъ казах малко по-горе за автора на „Невеста Боряна", че национализирането на неговото творчество се е извършило при една несравнено по-голяма широчина на писателски мироглед, която му дава и по-голяма цена. Неговото творчество, представено главно в „Идилии" и „Драми" кн. I., е национално по сюжети, и е всмукало в себе си стремленията на съвремения човек; с това прави усилия да прекрачи границите на националната литература. Интересът, обаче, проявен към него, трябва да се гради както на националните елементи, които то съдържа, тъй и на ония вечни човешки купнежи, към които П. Тодоров се е показал тъй много отзивчив и които тъй дълбоко е преживял!
* * *
Книгата на П. Тодоров „Идилии", излязла в края на 1908 год., даде повод за най-важни литературни разправи през изтеклата година. В нея той е разработил мотиви, взети из областта на нашето народно творчество. Тоя факт от гледището на едно национализиране на литературата трябва да бъде оценен, като една важна придобивка за нашата литература. Можем да се съмняваме - като Божан Ангелов - че народното творчество може да внесе «живителни струи в развоя на една литература. Но над всяко съмнение стои фактът, че чрез сюжет създавани от народа в продължение на дълги векове и кристализирани в определени форми, може да се проникне по-дълбоко в народната душа и, следователно, да се внесат чрез тях в литературата, ако не непременно съживителни струи, то сигурно струи национални, на които не могат да се оспорват особитости, важни за характеристиката на физиономията на една народна душа. А това е важна заслуга, която от историческо становище е равна с заслугата, що има Вазов за българската литература, като разработва исторически сюжети. Отношението на художника към тия сюжети е, което ще определи естетическото място на автора им. Тая оценка има да се справи с още един важен въпрос, който - и след разправиите през тая годиня - се нуждае от обяснения; то е въпросът, как е успял г. П. Тодоров да вложи в кристализирани вече народни сюжети най-префинените стремления на съвременния човек. Ние тука не можемъ да спорим по въпроса, дали тая работа е изобщо възможна; не само защото — както добре Д-р Кръстев посочи („Демокр. Преглед", год. VII. кн. VI, 661, и наоколо) — тая работа е добила историческо право: и велики художници са вървели по тоя път и са достигнали до прекрасни резултати; но и защото непосредното чувство на художника в случая е много по-важно от правилата, които могат да му се подсказватъ от страна. Едно едничко непосръдно чувство трябва да има четецът, когато се касае въпросът до произведения, в които художникът влага в кристализирани вече форми съдържание от друга епоха: именно, да се чувствува една постигната вътрешна хармония между формата и съдържанието, взето от новата епоха. Въпросът е само, успял ли е художникът чрез своите средства да постигне тая хармония — и нищо друго! Художникът е волен да си играе както иска с кристализираните сюжети; те трябва да играят ролята на калъпа в ръката на грънчаря. Примерът с легендата за доктора Фауста може да ни поясни тоя факт. Гетевият Фауст има толкова общо с Шписовото издание на легендата от 1587 година, колкото, напр., тая подирната има — с нашия приказ за „Записа даден от Адама на Дявола". Но това, което няма в легендата, авторът е създал така съвършенното и сетне тъй внимателно е очистил сюжета от всичко временно и случайно и тъй е успял да вложи в него душата на съвременното, изобщо на едно по-висше общество — че даже и днес не се чувствува никаква нехармоничност между вътрешната страна на сюжета и неговото съдържание. Аз и друг път съм казал, че у г. П. Тодоров такава хармония е често постигана. Има я, напр., в „Цар Симеон", има я и у „Над черква" и пр. и пр. Но я нама навсякъде. Не му е тука мястото да се впущам в подробности и да обяснявам, кои условия нарушават тая хармония в някои случаи; доста е, че моето непосредно чувство ми я открива тук там, което е все белег, че художникът не е могъл винаги да завладее добре сюжета си, да го превъзмогне.
*
Г-н Антон Страшимиров и тая година заслужава спомен за две значителни дела: основа тая година една театрална трупа „Смях и сълзи", и в края на годината — заедно с брата си и Г. Стаматов — литературно списание „Наблюдател". Това подирнето тепърва ще живее. Трупата му кръстоса почти цяло българско и на широката публика, за каквато е нагодена, принесе добри услуги. След М. Икономовата тя иде да понесе върху плещите си неизгодната задача: да разнася из покрайнините духовна храна и да буди интереси към по-висш духовен живот. Аз гледах от неговата трупа комедията „Къща" (Печатана в сп. „Културно единство"). Трудя се и сега да си обясня, какъв е комизмът в тая комедия, на какво се дължи той. Сюжетът е твъде модерен; взет е из живота на софийското чиновничество; достигнат е добър драматизъм в разрушението на всички по-висши и по-силни желания на героите; — но комизъм, вънка от случайно поронените комични реплики на героите, не виждам. Даже, някак си, изглеждат трагични несбъднатите желания на всичките лица. Освен това, комедията е претрупана с множество неразвити и неизползувани загатки, които, освен че са ненужни, но намаляват и интереса към централното действие. Ала това е само едно непосръдно впечатление, което съмъ добил от сцената. Дано се съти г. Страшимиров да събере вече пръснатите си тукъ-там драматични работи — ще принесе полза не само на себе си!
* * *
Аз рецензирах тая година в страниците на това списание две лирически сбирки, които не бих могъл да вменя тука като особена придобивка за българската литература. Те са писани от млади хора, които живеят в провинцията, и които не изглеждат нито особено богати като индивидуалности, нито особено предадени на литературна работа. Все пак Н. Вас. Ракитин дава по-добри надежди; да чакаме само лятото на неговия живот. А "Снежинките" на г-ца Ненчева затова cа родени— да изчезнат, когато дойде нейната пролет. Бих могал, като лирика, да представя тук и «Стихотворения в проза» на Г. П. Домусчиев (Шумен, издание Ив. Лесичков, 1910). В тая сбирка има повече настроение отколкото в много лирически песни, но има и толкова овехтели идеи и познати твърде отдавна мечти и страдания! Наумява ми за нашата литература преди двадесет години.
* * *
Общото ми заключение е, че нашите писатели са преживели една значителна еволюция в своите литературни възгледи, че проповедите на предни наши критици са имали благотворно влияние върху някой от тях (напр. върху П. Тодоров), и че при тия условия има по-голяма гаранция да се създадатъ значителни литературни произведения у нас.
Откъс от книгата на Алберт Гечев “Българскат литература през последните няколко години (1907-1911), изд. “Победа”, Русе, 1914, с.41-49.
Преглеждания: 1425 | Печат | Е-мейл
Само регистрирани потребители могат да пишат в коментарите.
Влезте или се регистрирайте. Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
