Професионални уеб дизайн услуги и изработка на сайт, онлайн магазин, бизнес сайт и др.
|
Начало  Изкуство Книги, анонси Китайско ветрило от поезия
|
|
Китайско ветрило от поезия |
|
|
|
сряда, 17 юни 2009 |
 В литературата принципът на ветрилото означава да се съберат на едно място автори, отдалечени темпорално и естетически един от друг, но в момента на своето отдалечаване, както съставките на ветрилото при своето отваряне, да дадат пъстра картина. Картината на новата китайска поезия. Оформена отвън и отвътре като тетрадка от времето на 80-те години на миналия век, антологията “Малък лексикон на новата китайска поезия” среща българския читател с 21 поети и техните 140 стихотворенията, писани в периода между 70-те години и 2007 г. Събраните в сборника поети са групирани не по общата тематика на текстовете, не по принадлежността им към дадено литературно направление, а на принципа на ветрилото, както обяснява своята работа с текстовете преводачът Веселин Карастоянов.
Стихотворенията от оформената във формата на тетрадка антологична книга са подбрани така, че да следват хронологията на творческата поява на съответния поет, който е представен от биографичен текст и от възгледите му за изкуството. Последните страници на лексикона са неизписани листове – място, оставено за попълване от следващи творци на китайската поезия.
Дали ще е трудно за българския читател да надникне в тези стихотворения? Или да се ориентира в литературните периоди и течения в Китай? Следвайки логиката на подредбата на стиховете и обяснителните бележки за всеки автор, както и компетентния предговор, четящият ще се справи без проблем с етапите от развитието на китайската поезия от ново време, още повече, че при желание, той може да открие техен аналог и в българското литературно развитие.
Срещата на аз-а със света може да бъде съзряна във всяка книга, независимо от коя държава, е нейният автор. В “Малък лексикон на новата китайска поезия” тя е белязваща и раняваща двустранно. Белязвайки света, човекът сам слага знак върху себе си, защото самият той е вселена. (“Токов удар”, Бей Дао, “Музикална фантазия за живота”, Чу Чън). Но въпреки че е проекция на света, той е загатка за себе си, така както не разбира големия свят. “за света / завинаги оставам непознат/ аз не разбирам неговите думи/ той не разбира моето мълчание” (“Без заглавие”, Бей Дао).
Стремежът към “другия бряг”, познат от символистичната поезия присъства и в китайската поезията “мънлуншъ” (“поезия на забулената луна”, която си служи с “неясен, мъгляв език” и е актуална през периода на 1979 – 1984 г.), като копнеж по “отсрещния бряг” (“Предели”, Бей Дао). От този копнежен бряг обаче полита птица, устремена към отсамния бряг. Оказва се, че отсамното и отсрещното са еднакво копнежни състояния. Копнежът по отсрещния бряг, познат на китаеца като състояние отвъд битието и небитието, емблематичен за поезията на символистичните поети на “мънлуншъ”, продължава в носталгията по тялото природа (“Носталгия по предишен живот”, Хай Дзъ), което се открива в “студентската поезия” до средата на 90-те години. Тялото е просмукано от звуците на водата, то е едновременно платно и дърво, то се изпира в реката, но и прораства и се разклонява, покрива се с дървесина, става природа. Предишният живот като природа и хармония съответства на символистичния отсрещен бряг на поетите на “забулената луна”.
Човекът, изправен на речния бряг е често срещан образ в новата китайска поезия. Не за спомен е той там, защото всяко поколение има своя река, своя памет за нея и течението на водите й е винаги различно за всяко време, и макар в нашето – “вонящи”, “смрадливи” – тези води все пак са пълни с любов. Както водите на реката са различни за всяко поколение, така и връзката с миналото се усеща по нов начин за новата китайска поезия. Опитвайки да обобщи поезията на новото време поетът Ю Дзиен счита че “великата класическа китайска литература и нейните традиции сякаш вече не са валидни.” Новата поезия на Китай, като река, тръгнала към морето търси да се срещне със света, със западната литература. Но не да се уеднакви с нея, въпреки новите теми, като тази за града, които навлизат в търсенията на поетите, а за да зазвучи като поезия на света, на само като поезия на Изтока или поезия на Китай. Впрочем голяма част от включените в антологията поети са живели и работили известен период от време извън пределите на Китай (Бей Дао в САЩ, Дуо Дуо в Америка и Европа, Гу Чън в Нова Зеландия). “Светът е в поезията и поезията е в света. Тя произлиза от земята и небето, не от натрупаното интелектуална знание”, твърди Ю Дзиен за новата китайска поезия. А това означава още, ако се позовем на китайското разбиране за небето и земята, което не е по-различно от символното значение на тези елементи в Европа, че това е поезия идваща от космическото (небето) и материята, раждаща човека (земята), че това е поезия, резултат от равновесието в света, от хармонията на сетивата.
Небето като тема се разпростира по страниците на цялата антология. Тя е маркирана още в заглавиео на първото стихотворение в нея - “Аз застрелях синьото небе” на Лян Саобин (1954), творящ “мънлуншъ” поезия. Присъства и в стихотворенията на следващата генерация поети – движението “Фейфей”. Едно от последните стихотворения в книгата “Самотни висоти” е на един от активните творци около “Фейфей” и основателят на литературния сайт “Каучук” – Ян Ли (1962). В новата китайска поезия небето – космическото, властващото, мъдрото (измерено чрез синия цвят) е пронизвано, прострелвано (“аз прострерях синьото небе”), но не и щурмувано (както например в поемата “Септември” на Гео Милев). Кървавите залези по него в китайската поезия не вещаят смърт, тъй като този цвят в символиката на Китай означава безсмъртие. Китайското небе е като императорски дворец или място за избранници – то привлича погледите, но остава недостъпно.
Присъствието на града като тема в новата китайска поезия по-осезателно се забелязва в текстовете на представителите на пледиращото за поетическо писане близко до разговорния език движение “Фейфей” и поетите подвизаващи се около литературната мрежа “Каучук” (създадена през 2001 г.). На градското пространство не се противопоставя моралното село, както например през 60-те години у нас (“Нощувка в балканско село” на А. Германов), а идилията на крайградските покрайнини, които събуждат копнеж по невинността чрез природата и чрез характерните за китаеца символи на пролетта (“за прасковените цветове/ говорят всички”). Иначе градското пространство се явява населено от разговори в следобедното кафене (“Съботното слънце прелестно сияе”, Йен Ли), със строежи с напъпили скелета (“Утвърждаване на пролетта –Ли Чун”, Шу Тин), с липса на сантименталност за мъртвите (“преди хората са ходили да наглеждат гробовете”, “Чиста светлина – Цин Мин”, Шу Тин), еротични моменти, осигурени от възможността да “плъзнеш поглед към жената на балкона отсреща” (“Малко горещници – Сяошу”, Шу Тин).
Лексиконът предлага и възможност за съпоставка на поезията на три китайски поетеси, творчеството на които отразява различни етапи от развитието на новата китайска литература – Лу И`мин (1962), Ин Ли`чуан (1973), Ли (1981). Докато първата експериментира с въпроса “коя бях аз” и с темата за смъртта, втората поетеса - Ин Ли`чуан, известна с определението за поезията й като “телесно писане”, представя специфичен поглед към женската сексуалност. Женското тяло не може да бъде отдадено, отнето, отнесено. Нуждата от мъжко присъствие е “нужда от помилване по косата”, а не сексуален глад, но, което обаче въпреки всичко е отсъствие. И слетите тела са самотни: “Дори в мига/ когато проникваш. Дори в този миг/ до пожелая да умра, аз пак ще бъда онази, / която самотно умира.” Поезията на най-младата поетеса в сборника е определяна като “напречен разрез на живота”. Чрез описването на факт, предмет или ситуация, Ли се стреми да внесе допълнителен смисъл в изобразявана обстановка. Показателно в това отношение е стихотворението “Ръкавици”, което чрез предметността на ръкавицата от миналото есетизира живота на детството в неговата простота, свобода от правила, грешки и неудовлетворености.
Позволява ли китайската поезия надничането на външен поглед или издига около себе си стени? Какъвто и да е отговора ви, отворете ветрилото на китайската поезия и се потърсете в картините й. А за мен спонтанно изникна въпросът, доколко българската поезия дава възможност за надзъртането на китайския читател в пределите й.
“Малък лексикон на новата китайска поезия”, превод от китайски език:
Веселин Карастойчев, Изд. “Стигмати”, 2008.
Публикация с незначителни съкращения: "Литуратурен вестник" бр. 9, 2009
Яница Радева
Преглеждания: 1720 | Печат | Е-мейл
Само регистрирани потребители могат да пишат в коментарите.
Влезте или се регистрирайте. Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
|
|
|
