/Две страници от личния ми дневник/
Толкова силни творби им пратих – предчувствам, че този път ще взема някоя от наградите на сатиричния конкурс „Каун”! Та помислете си само, мои сетива, в момента аз правя може би най-добрата сатирична поезия в България! Не, не го казвам от едното голо самохвалство, макар че и за него не бих се упреквал до безкрайност, нито пък го казвам с тъй характерната за постмодерната рефлексия самоирония. Казвам го напълно отговорно, дистанцирано и трезво, понеже имам и достатъчно „отстранен”, аналитичен опит върху днешната литературна ситуацията: Все пак от 90-те години насам аз пиша и немалко критика.
Но за да не се упреквам в лишно самохвалство, имам и още един, твърде състоятелен мотив: В момента нивото на нашата сатира е талкова ниско, почеркът й – толкова плебейски и убог, че ако кажеш, че понастоящем правиш най-добрата сатирична поезия в България, просто няма как да прозвучи като особен комплимент. И колко странно: ужким жанровете са равнопоставени, уж йерархиите между тях отдавна са отпаднали, а колко сатирични стихотворения, да речем, се изучават в училище понастоящем ? От целия канон – единствено: едно на Ботев, едно на Вазов и едно / и то само в първата му част / на Смирнески. Това се изучава – като наличност, но и в „символен” план, така да се каже. А повярвайте, почти няма голям български автор, който да не е оставил достойни образци и в сатиричната поезия! Сигурен съм, че разбирането на символизма, например, на вътрешните трансформации и генеалогия на мотивите в него, просто няма как да се осъществи достатъчно пълноценно, ако в училище не се изучава и този дял от поезията, който, поне за пред себе си, аз съм нарекъл „Символистите се смеят”.
Талантливите автопародии на Лилиев, огромното сатирично творчество на Подвързвачов, сатирите на Ясенов и най-вече, бохемските „елегии” на Дебелянов – това са образци в жанра и, според мен, те би трябвало да имат същото образователно място и ценз, какъвто имат и „сериозните” стихотворения на тези автори. Изобщо, кой гарантира, че катарзисът при общуването с една сатирична творба е по-непълноценен от онзи, който получаваме при досега с произведение на „чистата” лирика? Защо това огромно богатство на народопсихологията, което крие сатирата на Марко Ганчев, остава извън полезрението на образователната система, а чисто „лирическите” поети от неговото поколение отдавна вече са в читанките?
И при всичко това ти заявяват, че няма дискриминация на жанрове, че в днешната епоха на интернет жанровете са равнопоставени по хоризонтала, което ще рече – във всичко, понеже вертикал отдавна вече нямало!
Напротив, вертикално ориентираните мирогледи, каквито са религиите например, не само че съществуват в днешната епоха, но сякаш още повече засилват интензитета на своето въздействие – и именно на тях би трябвало да оставим йерархиите, а не да ги поддържаме изкуствено и да ги преекспонираме чрез неогласените таблици на жанровите системи. Но прекрасно знам, че това са думи на вятъра – негласни жанрови йерархии в културата винаги са съществували. Една басня, със старомодното си поучение в края, никога не би могла да се сдобие със същия престиж и статус, с който автоматически, още отпреди прочитането си, се е сдобил един роман, особено ако авторът му току-що е получил някоя от престижните международни награди. А бясната също може да бъде игрова, загадъчна и иновативна, достатъчно е да прочетем новите преводи на Трилуса, които В. Петров наскоро публикува в „Пламък”.
Или пък друг един пример. Стамен Панчев написа само едно-единствено наистина добро стихотворение и с него остана в историята на българската литература, а чрез нея – и във актуалното й настояще. Всъщност, тук е нужна мъничка поправка: Той остана не защото творбата му беше кой знае какъв шедьовър сама по себе си, а поради простите обстоятелства на жанра – тя бе лирическо стихотворение! Хайде сега, посочете ми някой, който да е написал една-единствена епиграма, апостроф или афоризъм и с само с тях да е останал в националната ни класика? Не ще откриете такъв!
Или друг пример: С късна дата научаваме, че в житейския конформизъм на Левчев е влизало и това – да не пише абсолютно никакви сатири, макар че Радой не веднъж и дваж се е опитвал да го привлече за каузата на хумора и веднага се е виждало, че Левчев е способен и във тази област. И, същевременно, тъкмо поради току-що споменатите причини, той съвсем не е бил „способен” в тази област, съвсем не е бил готов за хумор и сатира, тъй като това занимание тогава, пак и сега, изобщо не се е смятало за литературно престижно. Чрез него почти никой не е влязъл в канона на литературата и в образователна система, а една от целите и амбциите на Левчев явно е била и тази.
Не така еднозначно стои въпросът със сатиричната проза обаче. Там имаме цели поредици от автори, авторитети и творби, които отдавна и безапелативно са влезли в образователния канон. Фейлетоните на Ботев, „Бай Ганьо” на Алеко, „Чичовци” на Вазов, много от разказите на Елин Пелин, фейлетоните на Георги Кирков и на опонента му Трифон Кунев, „Нашенци”-те на Чудомир и огромна част от прозата на Радичков. А в по-ново време – най-доброто от Васил Цонев, Мирон Иванов, Ясен Антов, Йордан Попов, Кръстьо Кръстев, Михаил Вешим, Румен Белчев, Людмил Станев и Петър Краевски, въобще – на цяла една плеяда от талантливи съвременни автори. Да не говорим пък за световните авторитети и величини, които също, и то отдавна, са станали част от конспекта: Рабле с „Гарганьоа и Пантагрюел”, Комедиите на Шекспир, Волтер с „Приключенията на Кандит”, Бранислав Нушич, Ярослав Хашек, Карел Чапек, Илф и Петров, романите и афоризмите на Марк Твен или прозите Г. П. Удхауз и Уди Алън – пак изреждам с интервали и напосоки. При сатиричната поезия такава висока и безапелативна степен на утвърждаване, за жалост, нямаме. И защо, за кой ли път се питам? Причините са много, но не на последно място стои и тази, че сатиричната проза, поради своята природата, вмества много повече „култура” в себе си, характеризира се с много по-голяма степен на рефлексия спрямо предхождащата я книжовна традиция и света, и така още по-безпроблемно влиза в световния културен обмен, чрез който – до голяма степен – националните литератури дишат.
Сатиричната поезия, поне според моите впечатления, в много по-малка степен е интертекстуална. Като стил и манталитет, поне у нас, тя си остава на едно регионално-битово равнище. Чуйте какво пеят НЛО, вижте какви ги пише Недялко Йорданов или какво се печата по страниците на „Стършел” и то от национално утвърдени имена, и ще добиете пресни и... тягостни впечатления за това. Но и безбройни аргументи за правотата ми ще придобиете. Е, можем ли с тези лимонадени стихчета да влезем в световното културно наследство, можем ли безкритично да ги приемаме и рециклираме дори за „лично ползване”? Аз поне не бих си го позволил!
Навремето Гео Милев манифестно заяви, че българската поезия в момента се нуждае от оварваряване. Да, лириката се движи по такива исторически синусоиди, че понякога действително има нужда от слизане до огрубеността на делника, разговорната реч на улицата и „примитива” на ежедневния език. Сатирата ни обаче в момента е толкова примитивна и убога, че за нея май ще е по-добре манифестно да заявим точно обратното:
„Българската сатира има нужда от поумняване!”
автор: Ивайло Иванов
Преглеждания: 1550 | Печат | Е-мейл
Само регистрирани потребители могат да пишат в коментарите.
Влезте или се регистрирайте. Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Новини 
Столицата на Япония е сред най-скъпите градове на планетата. През 2006г. беше изместена от Москва на втора позиция в класацията. Тук са най-бързите влакчета в света - шинкансен. Токио и околностите му имат население 30 млн. души. Градът е разположен върху земетръсна зона. 
