 Романът “Сивия гълъб” на унгарския писател Шандон Тар може да бъде четен и препрочитан по различни начини. Читателят би могъл да тръгне по ноар нишката, която авторът му подава чрез образите на Заешката уста, главен сержант Малвин и лейтенант Молнар и да се озове по следите на необясними престъпления и загадъчни убийства. Оставайки при хорър сюжета, той ще има повод да тълкува живота като низ от прояви на злото, причина, за което е неразумното вмешателство на човека в природните закони. Романът може да бъде четен и като постмодерна творба, изградена от множество не преплитащи се сюжети, които са обединени единствено от досега на персонажите им с неизвестната епидемия и с някое от измеренията на злото. Романът “Сивия гълъб” може да бъде четен и като творба на рефлексните повествования, на търсещия, между добротата и злината, себе си, човек.
За книгата на Шандор Тар може да се мисли и през призмата на множеството символи, отварящи пред читателя дверите на Ада. На първо място, това става възможно чрез адските топоси, които авторът изгражда - градската могра, ареста, подземието, последния етаж на блока кула (оказващ се своеобразен паноптикум), болницата, гетото, извънградските терени (кръчмата, дървената къща, изоставената строителна площадка).
Другият авторов жест за въвеждане на адското в структурата на романа е чрез белезите на града: той е охарактеризиран със знаците на мъртвото, неживото - смълчава се като гробище в часовете на сумрака. Самото селище е неназовано, а събитията, които мълниеносно се случват в него, могат да му дадат името Содом или Гомора, или защо не – Ад или Живот, както прозира един от героите: "Някак си, човек никога не взема за жена тази, която обича, дори сам той не знае защо. Може би по същата причина, по която жените не се омъжват за мъжете, по които истински въздишат; ето как наказанието Господне достига пълнотата на своето съвършенство: адът, всъщност, е на земята, и се нарича живот." Определено като вечно ветровит, малък град в равнина, селището е незащитено от външното, чуждото, което би могло да навлезе в него - именно чужд е човекът, изнамерил заразата, който е означен като “гълабаря”, но носи и прозвището “изчадието”. През цялото романово време прави впечатление и нещо друго – градът е откъснат не само от външните събития, но и от своя център, в който традиционно се намира църквата, светилището на бога. Действието в началото се движи около Жълтата черква, но фабулата измества все повече случващото се далеч към периферията и извън града. Църквата като инстанция на сбирането, сплотяването, не присъства в романа – тя по скоро се появява като интериор и дори като място на готически ужас – от камбанарията й изпада мъртва гола жена.
Никой не е невинен в този неназован град. Всеки се движи от позорна надежда към позорни действия. “Страхът почти ги сплотяваше”, казва Тар в първите страници на книгата си и това определение важи до самия финал, когато “изгрява” червеното копче, заедно със слънцето, като знак на връщане на нещата в измеренията на доброто. То се превръща и в повод за размисъл “дали човек би могъл да откупи греховете си чрез само едно добро дело.”
Времето, в което се появява епидемията – като болестно състояние и като низ от злонамерени действия на жителите на града – също попада в регистрите на адовите характеристики. Първо, разгледано като метеорологично време – това е постоянно менящо се, нетрайно състояние на снеговалеж и слънцегреене. Като часово време – това е часът на сумрака, когато е нито ден, нито нощ и предметите губят очертанията си. Накрая, като време от седмицата – упоменато чрез наименованията на главите на романа – то обхваща привидно спокойната неделя, когато злото витае като неприязън на бащата към лакомата си дъщеря, преминава през все още лишения от порок понеделник, и преминава към все по-задълбочаващата се идея за него във вторника, за да бъде победен неочаквано в happy end-а на срядата. Подредбата на дните в романа е огледален образ на важните за новозаветието дни, където неделята е денят на Възкресението, а срядата – на Предателството. В “Сивия гълъб” неделята нарушава спокойния живот на града, а срядата овладява събитията. Впрочем огледалото участва и физически в романа, за да изрази двойствената същност на човека – едновременното присъствие у него на добро и зло. Въпреки тази множественост на измеренията на времето в романа, като че ли то не тече, а е спряло в зона на безвремие, където се пресичат бялото и черното, нощното и дневното, доброто и злото, за да затвърди представата за сивото, символично обвързвано с асоциациата за едновременност на живота и смъртта, неопределеността и хтоничното. Затова гълъбът, който се появява в романа чрез металносивия си цвят не е вестител на надеждата, а на нещо необяснимо и ужасно, защото се явява метафората не на мира между Бог и човека, а на неговото разрушаване. Гълъбът, благодарение на Франкенщайновия синдром на човека да бъде като Създателя, променя своята биологична и символична същност и се превръща в противоположност, хищник и лешояд. Той вече не е метафоричен образ на живота, а на смъртта. Но заразата, носена от него, освен смърт, отприщва най-скритите човешки инстинкти, “масажира” най-болезнените точки и предизвиква множество от ответни реакции, след които никой вече не може да претендира за невинност: преди да покани съпруга си на обяд жената пожелава смъртта му; майката, нежно обгръща главата на детето си, в почти религиозна сцена, в която тя молитвено сключва ръце на темето му, за да може в следващия миг да набоде главата му с куката за плетене... Сексът започва да се изживява като насилие – хищен, изцеждащ въздуха, скопяващ мъжа; насилието - като любовна възбуда; а най-върховният човешки акт се оказва ... убийството. (“Най-сублимният човешки контакт е онзи, който възниква между убиеца и жертвата му... когато жертвата отдава живота си на другия. Това е най-съкровената, най-искрена близост, която може да съществува между човек и човека.”).
Трудно бихме могли да определим един или дори няколко главни герои в “Сивия гълъб”. Такива сякаш няма. В състоянието на криза всеки е важен сам за себе си, всеки взема най-доброто за себе си решение. Така, че герои и в другия смисъл на думата – като хора, проявили смелост, храброст, изключителна доблест – до самия финал няма. Тогава, надмогвайки себе си, се проявяват лейтенант Молнар, а също и – Негро – момчето с прашката, което улучва не само гълъба убиец в началото на романа, но и злодея в човешки образ във финала и по този начин фигурата му е сходява с тази библейския Давид. Но нещата не са толкова ясни, разделени на черно и бяло, добро и лошо, защото не бива да забравяме, че основният цвят в романа е сив. Затова никого не трябва да учудва и разкритието, че злодеят, който всички търсят, не е абсолютният престъпник, както никой вече не може да твърди, че е невинен. Остава им да завиждат, но с добро, както “линейкаджията”, чичо Лаци (“почти се зарадва, че на света още има неща, за които можеш да завидиш”), а това вече е началото на възкресението на градчето и краят на ада, който едва ли може да бъде забравен някога, когато се случи човек да го срещне очи в очи и в самия себе си.
Яница Радева
Шaндoр Taр. “Сивия гълъб”. Изд. “Ерго”, 2008.
Публ. в "Литературен вестник" бр. 3, 28.01.09-2.02.09
Преглеждания: 1269 | Печат | Е-мейл
Само регистрирани потребители могат да пишат в коментарите.
Влезте или се регистрирайте. Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
