|
сряда, 17 май 2006 |
 Иван Алексеевич Бунин (1870 - 1953) е удостоен с Нобелова награда за проза през 1933г.
Произхожда от обеднял дворянски род. Не завършва гимназия, но много чете.
Емигрира от Русия във Франция през 1920г. За кратко се отбива във София, където е поканен за преподавател в СУ "Св. Климент Охридски".
Характерно Бунин е неговата наблюдателност, непропускащият детайла поглед. Можел е да познае характера и професията на човека по външния му вид.
Сред най-четените и превеждани негови произведения са "Господинът от Сан Франциско" (1915), "Суходол" (1911), "Дърво божие"(1931, Париж).
Като повечето писатели и Бунин започва своето творчество с поезия. На 17 години публикува първотно си стихотворение, на 21годишен издава първата си стихосбирка. Стихотворения Бунин пише успоредно с проза през целия си живот. Прелагаме ви да прочете няколко поетични текста, издадени в България през 1979 година с превод на Иван Теофилов.
***
Среднощ при нея влязох аз.
Тя спеше. И луна блестеше
в прозореца й. Паднал беше
юргана със изгрял атлаз.
Лежеше в тая светлина,
с гръдта си гола, раздвоена -
като вода, във съд стаена,
бе нейния живот в съня.
1898
Надпис на чаша
Чаша антична до шумното синьо море той намерил,
в древна могила, до пясъчно диво крайбрежие,
дълго се трудил той; дълго в едно е сглобявал
всичко, което могилата хилядолетия свято е крила,
и той прочел върху нея
древната повест на тези безмълвни места:
"Вечно е само морето безбрежно, небето,
вечно е слънцето само, земята и нейния чар -
всичко, което обвързва с невидима връзка
живия дух и сърце с тъмната гробна душа."
1903г.
Заветът на Саади
Щедър бъди като палма. А ако не можеш, бъди
ствол кипарисов, естествен и прям - благороден.
1913г.
***
Ето гробище край Средиземните цветни вълни,
черен ред кипариси в квадрат от високи стени,
белота мавзолейна, блестяща на слънце отвред,
зимен хлад на мистрал, от предпролетна нега обзет,
шум на свежи вълни там, отвън, като бор разшумен,
и зюмбюлено небе в снежни облаци нейде над мен.
1917г.
Нощ
Мразовита нощ, мистрал
(още той звъни).
Виждам вън във блясък бял
хълми, планини.
Ляга в моя бял покой
блясъкът жесток.
Под луната - никой свой,
само аз и Бог.
Само Той е доловил
мъртвата печал,
туй, което съм таил...
Блясък, хлад, мистрал.
1952г.
Преглеждания: 1927 | Печат | Е-мейл
Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2 |
Изкуство 
