Истина е, че много хора изразходват усилия, пари, време – все важни субстанции, изграждащи разтвора на съвременното общество - за да изглеждат по иначе от множеството – с аромат, вид, маниери, лицемерие... В същото време немалко хора правят всевъзможни жертви само и само да придобият окраската на обкръжаващото.

И едните, и другите не винаги успяват.

Причината: различието – неговото присъствие или не-наличие.

Биологически различието е разнообразие – онова, от което започва еволюцията.

Контролираното различие обществото е легитимирало като религия. Тя от своя стрна изработва система от правила (канони) за недопускане на различия. Проявеното различие е определено като “ерес”.

И от тук нататък в човешката история започва непрестанната борба с различието. От семейното огнище до арената на глобалните исторически катаклизми, то е преследвано, изгаряно на кладите на Инквизицията, заточвано в Сибир, концлагери и психиатрични клиники, разстрелвано тайно или законно.

Различието намира убедище за относително ненакърнимо пребиваване в зоната на философията, литературата и изкуството. Тук то може да се реализира като начало на ново филосовско течение или направление. Различието е главен герой на литературните произведения. Можем да го срещнем с различни имена-синоними, някои от които са: дон Кихот, княз Мишкин, Хамлет, Квазимодо, Жулиен Сорел, Бойчо Огнянов. По-често усмивани и неразбирани, отколкото чувани и приемани, носителите на тези имена се движат под знака на самотното рицарство. Те са означаващи, водещи към един субект, към едно означаемо, което можем да назовем като persona non grata.

Различният е героят-мечтател. В очите на окръжаващите го, той е сбъркания. Казано на езика на психологията, той е погрешно разпозналия се в един свят от огледала. Различният е обречения на постоянно движение, имащо една цел – себеосъществяването тук и сега, но нямащо пристан нито път за връщане, защото завръщането винаги е наказвано. Обществото наказва завърналия се различен, защото той не-каещия се блуден син. То реагира като организъм застрашен от инфекция, като система, над която е надвиснало разрушението.

Обществото от времето на разделението на езиците до днес има един стремеж – да изгради идеалния град, населяван от идеалния човек. Там червени изгладени, еднакви униформи посрещат гостите с еднакви карамелени усмивки. Предлагат в еднакви чинийки с гравираното върху тях име на идеалния град, идеалната храна. Навсякъде звучи музика: ода на Щастието – да помогне на хората да забравят различните си мисли, да станат еднакви и идеални.

Тази утопия се е случила.

Тази утопия не е утопия – тя е (не)осъзнатия кошмар на 21 век. Различието най-после изглежда победено. Но в тази победа се състои поражението на Homo Sapiens.

Пренесено на родна почва, различието, концентриращо в себе си понятията единичност и самотност, приема карикатурния образ на псевдоиндивидуалност. Това е българският начин да се различиш, да маркираш себе си като важен. Сред този коктейл от чуждо-наше си спомням комедията “Криворазбрана цивилизация” като онагледяващ пример за “криворазбраното” ни различие. Нашето различие е акт на себезабравяне, то е не доказване на себе си, а напротив акт на най-пълно сливане с чуждото, без дори да го осмислим.

Вместо заключение - три ескиза

Жълто листо полита плавно и леко, въртейки се в пируети към земята. Слънчевите лъчи плетат тънки мрежи, по които се плъзга. Ненадеен полъх на вътър го съживява за полет в мига на неговото приземяване и то танцува още дълго между зелените дървета.

Август е. Сетивата не забелязват това листо – то не е важно, то е различно. Но въпреки това, необяснимо как, то ги смущава – защо? – то е предвестник на това, което идва.

Някой е измъкнал на светло голяма нощна пеперуда. Тя тромаво размахва крила и бърза да кацне, да се скрие, да изчезне. Иска да остане незабелязана. Изглежда космата, гроза и смешна – истински Квазимодо на пеперудите. Колко е не на място сега, под игривите лъчи на слънцето, но в страната, която обитава, тя е устремена, движенията й – плавни и отмерени, слепите сега сетива, не пропускат нищо, което се случва в тъмнината.

Тя пита: “Искате ли да ви разкажа приказка?” И , неполучила отговор, разказва без да си поеме дъх. Бърза, прескача от мисъл на мисъл, като от клон на клон, и като катерица вади, от знайни само за нея места, приказки за принцеси и принцове. “Аз зная много приказки.” Другите се споглеждат, гледат я, учудват се. “Искате ли да ви изиграя приказка?” – пита отново и отново недочакала отговор започва да движи пръстите си във въздуха и пак говори... Те продължават да я гледат, подсмихват се почти незабележимо, споглеждат се и се питат : “Тя не е като нас, тя е различна, каква е?”

Я. Р.

Коментирай (5)

Коментирай

Моля, придържайте се към темата на статията. Груб език, лични атаки и обиди към когото и да е ще бъдат изтривани Спам, реклама и коментари, писани на латиница ще бъдат изтривани При грешка, презаредете браузъра, за да получите нов номер за въвеждане.
Име:
E-mail
Заглавие:
Коментар:
Номер за въвеждане:*

Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.2